— Безжичен интернет. Джак ми го осигурил. Вълната на бъдещето, когато децата ще изнасилват бащите си и ще колят майките си.
— Браво. Арло Гътри *, хиляда деветстотин шейсет и седма.
— А филмът май беше от хиляда деветстотин шейсет и девета.
— Която и година да е бил, да живее вълна на бъдещето, когато децата ще изнасилват майките си и ще колят бащите си. Това обаче не променя факта, че ще бъда по-зает от еднокрак инвалид в конкурс по ритане на задници. И още нещо, Едгар. Добре знаеш, че няма да ми се размине само със стандартен преглед.
— Но ако се нуждаеш от…
— Ще изкарам още малко и така.
— Естествено. Затова всеки следобед аз й чета.
— Малко поезия няма да ти навреди, канибал такъв.
— Знам, че няма да ми навреди, както и ти знаеш, че имах предвид друго. — Помислих си (и не за пръв път), че Уайърман е един от малкото ми познати, който може постоянно да ми отказва, без да ме разгневи. Беше истински гений на отказа. Понякога ми се струваше, че причината е в него, ала най-често си казвах, че и двата фактора са оказали влияние.
— Всъщност мога да чета — призна той. — По мъничко. Достатъчно, че да се оправям. Етикети на лекарства, телефонни номера… И ще отида да се прегледам, така че продължавай с усилията да превърнеш света в едно прекрасно място. Господи, представям си как си вбесявал жена си! — Той млъкна и ми хвърли кос поглед. — Опа! Да не те настъпих по мазола?
— Готов ли си да поговорим за малкия кръгъл белег на челото ти, muchacho?
Той се ухили.
— Туше, туше! Приеми дълбоките ми извинения62.
— Кърт Кобейн. Хиляда деветстотин деветдесет и трета или някъде там.
Събеседникът ми премигна.
— Наистина ли? Бих казал хиляда деветстотин деветдесет и пета, но рокът отдавна не ми е стихията. Уайърман остаря, колкото и да е тъжно. Що се отнася до пристъпите… извинявай, Едгар, но не ти вярвам.
Обаче вярваше. Виждах го в очите му. Преди да смогна да кажа нещо, той стана и посочи на север:
— Виж! Бял микробус! Мисля, че отрядът на кабелджиите пристигна!
II
След като изслуша записа на телефонния секретар, Уайърман ми каза, че няма представа за какво говори Елизабет Истлейк. Повярвах му. Той продължаваше да твърди, че тревогата на старицата за дъщеря ми по някакъв начин е свързана с отдавна починалите й сестри. Колкото до препоръката й да не държа картините си на острова, тя направо го смая. Дори не знаеше как да реагира.
Злите псета Джо и Рита пристигнаха заедно с целия си зверилник. Семейство Баумгартен — също, и аз често минавах покрай хлапетата им, които играеха фризби на плажа. Оказаха се именно такива, каквито ги описа Уайърман — добре сложени, симпатични и възпитани. Малкият беше на единайсет, а големият — на тринайсет. Не беше далеч денят, когато атлетичните им фигури щяха да отприщят цунами от срамежлив кикот сред мажоретките (нищо чудно и вече да бе дошъл). Докато куцуках по брега, те винаги се стараеха да ме включат в играта си и по-големият — Джеф — често ме насърчаваше.
— Браво, господин Фриймантъл, страхотно хвърляне!
В къщата южно от „Розовата грамада“ се бе настанила двойка, пристигнала със спортната си кола. Явно бяха почитатели на Тоби Кийт63, защото досадният му протяжен глас се разнасяше от стереото им от зори до мрак.
Каквото и да си говорим „Слипнот“ определено бяха за предпочитане. Четиримата младежи от Толидо имаха количка за голф, с която сновяха напред-назад край брега, когато не играеха волейбол и не ловяха риба.
Малко е да се каже, че Уайърман е зает — той се въртеше като пумпал. За щастие можеше да разчита на помощ. Веднъж Джак му помогна да махне запушилите се пръскачки от моравата на Злите псета. Ден-два по-късно аз му помогнах да изкара количката за голф, заседнала в пясъчна дюна — гостите от Толидо я бяха зарязали, за да отидат за бира, и приливът заплашваше да повлече машината в океана. Десният ми крак все още не бе читав, но нямах проблеми с лявата ръка.
62
Уайърман цитира заглавието на песен на „Нирвана“ — рок групата, чийто вокалист бе самоубилият се впоследствие Кърт Кобейн. — Б.пр.