Прочетох писмото й два пъти и измърморих:
— Довърши сделката и позволи на сделката да довърши теб, muchacha65.
Не се сещах какво представляваха другите брошури, ала помнех добре тази, по която бях избрал вилата на Салмън Пойнт. Беше в яркорозова папка. Също като „Розовата грамада“. Спомних си, че вниманието ми не бе привлечено на местността, а от златистия текст по-долу: „ВАШЕТО ТАЙНО УБЕЖИЩЕ НА БРЕГА НА ЗАЛИВА.“ Значи Дума Ки ме бе повикала, така ли?
Май така излизаше.
IV
От KamenDoc до Efree19
13:46
10 февруари
Едгар, отдавна не съм те чувал, както казал глухият индианец на блудния син (моля да ме извиниш — помня само тъпите вицове). Как върви рисуването? Що се отнася до МРТ, предлагам да се обърнеш към Центъра по неврологични изследвания към Общинската болница в Сарасота. Телефон: 941-555-5554.
От Efree19 до KamenDoc
14:09
10 февруари
Кеймън, благодаря ви за препоръката. „Център по неврологични изследвания“ — колко сериозно звучи само! В най-близко време ще им се обадя, за да си запазя час за преглед.
От KamenDoc до Efree19
16:55
10 февруари
Чудесно. Стига само да не те мъчат пристъпи.☺
Второто изречение завършваше с личице със зъбата усмивка. На мен обаче хич не ми беше смешно — не можех да заравя как Уайърман се гърчее на задната седалка, а очите му гледаха в различни посоки. Обаче знаех, че до петнайсети март нямаше как да го завлека на лекар, освен ако не го привържех с вериги към някой трактор. Или пък ако не получеше нов епилептичен припадък. Разбира се, Уайърман не беше пациент на доктор Кеймън. Всъщност и аз вече не бях, но бях трогнат от загрижеността му. Затова съвсем импулсивно задействах опцията „ОТГОВОРИ“ и написах:
От Efree19 до KamenDoc
17:05
10 февруари
Кеймън, не ме тормозят никакви пристъпи. Чувствам се чудесно. Рисувам непрекъснато. Занесох няколко платна в Сарасота и собственикът на една галерия ги разгледа. Мисля, че ще ми предложи да направя изложба. Ако се стигне дотам, ще дойдете ли? Ще се радвам да видя познато лице от страната на снеговете и ледовете.
Възнамерявах да изключа компютъра и да си направя сандвич, ала чух сигнала за ново писмо.
От KamenDoc до Efree19
17:09
10 февруари
Само ми кажи датата и пристигам.
Усмихнах се, докато изключвах компютъра, и усетих, че съм се просълзил.
V
Ден по-късно отидох до Номикс заедно с Уайърман, за да купим нов филтър за умивалник по молба на двойката от номер 17 (онези със спортната кола и мазното кънтри) и пластмасови заграждения за Злите псета. Уайърман не се нуждаеше от помощта ми, а още по-малко пък му трябваше да се тътря подире му в магазина, но денят бе мрачен и дъждовен и ми се прииска да сменя обстановката. Обядвахме в „Офелия“ и поспорихме на тема рокендрол, така че си изкарахме добре. Когато се прибрах, лампичката на телефонния секретар мигаше. Съобщението бе от Пам и се състоеше едва от три думи: „Обади ми се.“
Направих го, ала преди това (признавам, че постъпих като страхливец) влязох в интернет и отворих страницата с некролозите на „Минеаполис Стар Трибюн“. Прегледах я набързо. Името Том Райли не фигурираше, макар че можеше да се е самоубил, след като броят е влязъл за печат.
Обикновено следобед бившата ми жена лягаше да си подремне и изключваше телефона. Очаквах да чуя краткото съобщение, записано на телефонния секретар. Този ден обаче Пам вдигна слушалката и аз чух вежливото, но сдържано „Ало?“.
— Аз съм, Пам. Търсила си ме.
— Сигурно си бил на плажа. При нас вали сняг. Вали сняг и е студено като на Северния полюс.
Олекна ми. Том не беше мъртъв. Ако беше сложил край на живота си, нямаше да си говорим празни приказки.
— Всъщност днес тук е хладно и дъждовно.
— Чудесно. Надявам се да простинеш. Тази сутрин том Райли избяга оттук, след като ме нарече „мръсница, която си вре носа, където не й е работата“, и счупи една ваза. Може би трябва да се радвам, че не я хвърли по мен. — Пам заплака. Изхлипа, после изненадващо се засмя. Смехът й бе горчив, но лишен от злост. — Кога най-сетне ще изгубиш таланта си да ме разплакваш?