— Прекрасно. Но защо долавям горчивина в гласа ти?
— Тя взе да ме разпитва как съм разбрал за намеренията му.
— Тоест вече не я е интересувало как си разбрал за креватните им изпълнения, а…
— Как съм поставил диагнозата му — депресия със самоубийствени тенденции — от две хиляди километра разстояние.
— Да! И какво й каза?
— Понеже нямах под ръка добър адвокат, нямах друг избор, освен да кажа истината.
— И тя си помисли, че си un poco loco67.
— Не, Уайърман — вероятно реши, че съм muy loco — луд за връзване.
— Пука ли ти?
— Не. Но ще започне да умува, а Пам е достойна за националния олимпийски отбор по умуване. Ето защо се тревожа, че доброто ми дело ще навреди на малката ми дъщеря.
— Тоест жена ти ще търси виновника.
— Точно така. Познавам я.
— Лоша работа.
— Илзе ще бъде разтърсена много по-силно, отколкото заслужава. Откакто се помнят, двете с Мелинда са възприемали Том като истински чичо.
— Налага се да убедиш жена си, че наистина си имал видение и дъщеря ти не е свързана с тази история.
— И как да го сторя?
— Защо не й разкажеш случка от живота й, за която няма как да знаеш?
— Уайърман, ти си полудял! Не мога да задействам телепатията си, когато ми скимне!
— Откъде си толкова сигурен? Затварям, amigo — госпожица Истлейк май изпусна подноса с обяда. Ще се видим ли следобеда?
— Да. — Щях да добавя и „До скоро“, но той вече бе прекъснал връзката. Последвах примера му, чудейки се къде ли бях сложил градинските ръкавици на Пам — онези с надписа „ДОЛУ РЪЦЕТЕ“. Може би ако ги намерех, идеята на Уайърман нямаше да ми изглежда толкова налудничава.
Претърсих цялата къща, но не ги открих. Може би ги бях изхвърлил, след като бях завършил „Приятели-любовници“. Не помнех. Знаех само, че от тогава не ги бях виждал.
VII
Стаята, която Уайърман и Елизабет наричаха „Порцелановата приемна“, бе изпълнена с тъжната светлина на субтропичната зима. Дъждът се беше усилил и барабанеше по прозорците, силният вятър люлееше короните на палмите, обкръжаващи „Двореца“, и сенките им танцуваха по стените. Този следобед за първи път не видях на масата „живи картини“ — статуетките на хора и животни и макетите на сгради бях захвърлени в безпорядък. Еднорог и чернокож мъж лежаха един до друг до преобърнатото училище. Ако на масата изобщо се разиграваше някаква сцена, то явно бе от филм-катастрофа. До величествения дом с колони в стил „Тара“ се виждаше кутия за курабийки. Уайърман вече ми бе обяснил какво трябва да сторя, ако Елизабет ме помоли да й я дам.
Дамата седеше на инвалидната количка и с безразличие се взираше в хаоса на масата, където обикновено всяко нещо си беше на мястото. Носеше синя рокля и сини баскетболни кецове „Чък Тейлър“. Запита се дали тази сутрин госпожица Истлейк се е облякла сама или с помощта на Уайърман.
В началото се държеше нормално — произнесе правилно името и попита за здравето ми. Взе си довиждане с Уайърман, когато той се отправи към семейство Баумгартен, и го посъветва да си сложи шапката и да вземе чадър. Но само петнайсет минути по-късно, когато й донесох храна от кухнята, състоянието й рязко се влоши. Елизабет се взираше в една точка и я чух как мърмори:
— Връщай се, Теси, не ти е тук мястото. И кажи на Големия урод да се маха.
Теси. Името ми беше познато. Като използвах разработената от мен система за търсене, потърсих асоциации и в съзнанието ми изникна заглавието „ТЕ ИЗЧЕЗНАХА“. Едната от сестрите-близначки на Елизабет се казваше Теси. Знаех го от Уайърман. Сякаш го чух да казва: „Предполага се, че са се удавили“ и внезапен хлад прободе сърцето ми като нож.
— Дай ми я — изфъфли старицата и посочи кутията за курабийки. Подадох й я, а тя извади от джоба си статуетка, увита в носна кърпа. Махна капачето на кутията, погледна ме с такава смесица от притворство и смущение, че ми се прииска да извърна очи, и пусна фигурката вътре. Чу се глухо тупване. Тя се опита да сложи капака обратно, ала щом понечих да й помогна, отблъсна ръката ми. Едва когато го намести, ми подаде кутията.
— Знаеш ли какво да направиш с това? — попита. — Той… той… — виждах как се мъчи. Думата упорито й убягваше. Надсмиваше й се. Можех да й подскажа, ала помнех как се вбесявах, когато другите постъпваха така с мен, затова се въздържах. — Той каза ли ти какво да направиш?
— Да.
— Тогава какво чакаш? Разкарай мръсницата!