Речено-сторено — отидоха при скалата на вещицата… Татко (носеше отеснелия си бански костюм), Елизабет, близначките и леля Мелда. Хана и Мария вече се бяха върнали в училището, а пък Ади… Ади беше в НЕМИЛОСТ. Леля Мелда носеше червената кошница за пикник. Вътре беше сложила храната, шапките на момичетата, рисувателните принадлежности на Елизабет, харпуна на татко и няколко резервни стрели.
Татко слага плавниците си, нагазва до коленете във водата и казва:
— Много е студено! Няма да издържа дълго, Либит. Къде са тези съкровища?
Либит отвръща:
— Ще ти кажа, но ще ми подариш порцелановата кукла?
Татко казва:
— Дадено, имаш я.
Музата съзря съкровището и момиченцето го нарисува. Бъдещето им бе предопределено.
Девета глава
Кенди Браун
I
Две нощи по-късно нарисувах за пръв път този кораб.
Отначало нарекох картината „Момиче и кораб“, после — „Момиче и кораб № 1“, макар че истинското й название беше „Илзе и кораб № 1“. Именно корабният цикъл, а не историята с Кенди Браун ме подтикна да направя изложба на творбите си. (Надявах се, че Нануци не бе променил решението си.) И не защото гонех, както бе казал Шекспир, „мехура сапунен на тленната слава“70 (Уайърман ме посвети в този цитат). Реших се, защото осъзнах, че Елизабет е права — не биваше да оставям за дълго готовите платна на Дума Ки.
Картините с кораба бяха добри. Може би гениални. Усещах го, докато нанасях финалните щрихи на всяка. Същевременно бяха като лоша и силна магия. Мисля, че го разбрах още когато завърших първата в навечерието на Свети Валентин. През последната нощ от живота на Тина Гарибалди.
II
Сънят не беше кошмар, но бе толкова ярък и жив, че бе невъзможно да го опиша с думи, макар че донякъде успях да пресъздам върху платно онова, което усещах. Донякъде… но бе напълно достатъчно. Беше по залез-слънце. В този сън, както и във всички следващи, слънцето винаги залязваше. Ярката червена светлина на запад стигаше до небето, където избледняваше до оранжево, после до мръснозелено. Заливът бе обхванат от мъртвешки покой, само малки вълнички, напомнящи струйки пот, пробягваха по гладката водна повърхност. Океанът, осветен от алено зарево, напомняше грамадна очна кухина, пълна с кръв.
На този огнен фон се очертаваше силуетът на тримачтов кораб. Прогнилите изпокъсани платна висяха немощно и слънчевите лъчи струяха през дупките в тях. Всички на борда бяха мъртви — разбираше се от пръв поглед. От кораба се излъчваше някаква заплаха, сякаш там бе върлувала коварна болест, погубила екипажа и оставила подире си само този гниещ труп от дърво, такелаж и платна. Казах си, че ако някоя птица прелети над него, ще се подпали и ще падне мъртва на палубата.
На около четирийсет метра от кораба се виждаше малка лодка с весла. В нея седеше момиченце, обърнато с гръб към мен. Оранжево-червената му коса бе изкуствена — естествената не можеше да прилича на заплетено гранче прежда. Познах момиченцето само по рокличката. Материята беше щампована с квадратчета на популярната игра „морски шах“ и надписи „АЗ ПЕЧЕЛЯ“, „ТИ ПЕЧЕЛИШ“. Илзе имаше такава рокличка, когато беше на четири-пет годинки… горе-долу на толкова бяха и близначките на семейната снимка, която бях видял на площадката на втория етаж в „Двореца на убийците“.
Опитах се да извикам и ударих травмираното си бедро. Изкрещях от болка и легнах по гръб, вслушвайки се в грохота на прибоя и шепота на раковините под къщата. Те ми подсказаха къде се намирам, ала неми донесоха покой. „Аз печеля — сякаш казваха. — Ти печелиш. Ти печелиш. Аз печеля. Пистолет, аз печеля. Плод, ти печелиш. Аз печеля, ти печелиш.“
Ампутираната ръка ме засърбя. Ако продължаваше така, щях да полудея. Знаех само един начин да спра сърбежа. Качих се на горния етаж и следващите три часа рисувах като обезумял. Нямах модел, не поглеждах за вдъхновение през прозореца. Всичко беше в съзнанието ми. Докато работех, разбрах, че всички досегашни картини са ме водили към тази. Момиченцето в лодката беше само допълнение, котва, придържаше ме към реалността. Към кораба — ето към какво се бях стремил. Към кораба и залеза. Когато погледнах назад, осъзнах иронията — новото платно много напомняше на „Здравей“ — рисунката с моливи, която направих в деня на пристигането си на острова.
III
Към три и половина през нощта усетих, че вече съм капнал от умора. Проснах се на леглото и спах до девет сутринта. Събудих се свеж, бодър и безгрижен. Времето също бе в унисон с настроението ми — очертаваше се първият безоблачен ден от седмица насам. Семейство Баумгартен се приготвяха да отпътуват за дома си, но аз успях да поиграя на фризби с хлапетата им, преди да потеглят. Чувствах се чудесно. Колко приятно бе да се почувствам отново като другите хора, пък макар и само за час.
70
Цитат от комедията „Както ви се харесва“ — „… които и в топовно гърло скачат за мехура сапунен на тленната слава“. — Б.пр.