— Добре съм — отвърнах лаконично.
— Изглеждаш уплашен до смърт. Личи си. — Дясното му око се завъртя към мен. Лявото се опита да го последва, но без особен успех. Беше налято с кръв и от него струяха сълзи. — Няма да те прихванат бесните, нали, muchacho?
— Няма. Освен това чу какво каза Елизабет. Ако не беше тръгнал доброволно, щеше да грабне метлата и да те насмете като мръсно коте.
Той не искаше госпожица Истлейк да разбере, че не му е добре, но тя бе влязла в кухнята, тътрейки се с проходилката, и бе чула края на нашия разговор. Явно и Елизабет притежаваше нещичко от способностите на Уайърман. Не говорехме за това, ала и двамата си давахме сметка за съществуването му.
— Ако поискат да те оставят в болницата…
— Естествено, че ще поискат — на тях само това им дай, но няма да ги огрее. Виж, ако могат да оправят нещата, тогава бих размислил. Навих се да дойда само защото Хедлок вероятно ще ми каже, че това не е сериозна авария, а временно изключване на радара. — Той кисело се усмихна.
— Уайърман, ще ми кажеш ли някога какво ти се е случило?
— Всичко с времето си, muchacho. Какво рисуваш напоследък?
— Тъкмо сега няма никакво значение.
— Драги мой, явно не съм единственият, на когото му е писнало да отговаря на въпроси. Знаеш ли, че през зимата на всеки четирийсет души, редовно пътуващи по Тамаями Трейл, един катастрофира? Факт. А вчера чух по новините, че шансовете за сблъсък между Земята и астероид с размерите на хюстънския „Астродоум“73 са по-големи от…
Пресегнах се към радиото.
— Искаш ли да послушаме музика?
— Бива — кимна спътникът ми. — Само да не ми пуснеш някое мазно кънтри.
Отначало думите му ме изненадаха, но после си спомних бившите си съседи. Намерих възможно най-шумната и тъпа радиостанция, наречена „Кокал“. Бандата „Назарет“ надаваше кански вой в „Пия за изтрезняване“.
— Охо, просташки рокендрол — отбеляза Уайърман. — Най-накрая видях истинското ти лице, mi hijo74.
VII
Денят ми се стори безкраен. Ако си решил да хвърлиш тялото си върху конвейера на съвременната медицина (особено в голям град, претъпкан с възрастни и често болни хора), със сигурност те очаква дълъг и изнурителен ден. Останахме в болницата до шест вечерта. Наистина поискаха да задържат Уайърман, той обаче твърдо отказа.
Прекарах по-голямата част от този ден в чакалните-числитища, в които по масите се въргаляха стари списания, столовете са с протрита тапицерия, а телевизорът е прикрепен на висока стойка. Седях, слушах как разговорите на угрижени хора се конкурират с боботенето на телевизора, само от време на време отивах до помещенията, където се разрешаваше да говориш по мобилен телефон, и се обаждах на Джак, за да проверя как е Елизабет. Първият път ми каза, че играели на парчизи75.
После госпожица Истлейк пренаредила Порцелановия град. Когато се обадих за трети път, научих, че ядат сандвичи и гледат Опра. Четвъртият път госпожицата спеше.
— Кажете му, че отиде сама до тоалетната — добави Джак. — До скоро.
Казах му. Уайърман се зарадва. Макар и бавно, медицинският конвейер пълзеше.
Минахме през три чакални. Първата се намираше пред приемното отделение, където Уайърман дори не пожела да вземе формуляр (навярно защото не можеше да прочете и дума, ала аз старателно попълних всички необходими графи), а втората — пред неврологията, където се запознах с Джийн Хедлок, лекарят на Елизабет, и с Хърбърт Принсайп, който според Хедлок бе най-добрият невролог в цяла Сарасота. Принсайп не го отрече, нито пък отвърна с престорена скромност: „Ласкаете ме.“ Третата чакалня бе на втория етаж, където бе отделението със свръхмодерно медицинско оборудване. Не заведох Уайърман при моя добър познат — магнитнорезонансния томограф, а в рентгеновия кабинет в далечния край на коридора (предполагах, че в нашият високотехнологичен век този кабинет ще е прашасал и обвит в паяжини). Уайърман ми повери медальона си с Дева Мария и аз седнах в чакалнята, питайки се защо най-добрият невролог на Сарасота е прибягнал до този архаичен метод. Никой не си направи труда да ме посвети.
Телевизорите и в трите чакални бяха включени на Шести канал, ето защо пред очите ми непрекъснато се появяваше прословутата снимка — ръката на Кенди Браун стиска здраво китката на Тина Гарибалди, лицето й е обърнато към похитителя, а очите й казват нещо, което поражда ужас във всеки, израснал в що-годе приличен дом. Всички родители обясняват на децата си, че трябва да са предпазливи, изключително предпазливи, че непознатите могат да бъдат опасни, много опасни, и вероятно рожбите им не се съмняват в тези предупредения, но децата от добрите семейства са убедени, че безопасността им е гарантирана по рождение. Погледът на Тина казваше: „Да, господине, кажете какво да направя.“ Погледът й казваше: „Вие сте възрастен, аз още съм малка, ще ви послушам.“ Погледът й казваше: „Възпитали са ме да уважавам възрастните.“ Но най-ужасно бе как очите й казваха: „Никога не са ми причинявали болка.“
73
Закрита спортна арена в Хюстън, Тексас, с капацитет 60 000 зрители и най-голямото електронно табло на света. — Б.пр.
75
Популярна настолна игра, базирана на индийска игра отпреди две хиляди и петстотин години. Американският вариант е създаден през 1867. — Б.пр.