— Почакайте! Почакайте поне да ви се НАГЛЕДАМ! — извика той след нея, входът се изпълни от ехото.
Тя се обърна, като че ли нямаше къде да ходи. Облегна се на стената. Просто се отдаде на тази дума, на думата НАГЛЕДАМ — нежно по косата, дръзко по врата, галещо под ушните миди, кършещо по раменете, нанагорно там, където се издигаха гърдите й. Когато това НАГЛЕДАМ започна да се плъзга по корема, когато започна да притиска роклята към хълбоците й и по-нататък — към бедрата, сякаш люлееше нарисуваните шумолящи клончета, тя каза с пресипнал глас:
— Имате дарба. Искате ли да ви покажа моите речници?
Мълчаливо слязоха още два етажа надолу. Пред жилището Ана изрече думата КЛЮЧ, допря я до бравата и отвори с нея вратата.
— Няма ли да се откажете? След като веднъж почувствате пълнотата на думите, дори най-малката непълнота ще ви наранява! — каза тя на самия праг. — Болката може да бъде непоносима. Понякога дори не може да се издържи.
— Не ме е грижа — отговори той.
— В такъв случай заповядайте.
Все по-бързо, все по-плътно
Никога не беше виждал обзаведено по такъв начин жилище. В коридора имаше стъклена купа с десетина названия на плодове. До телефона едно ДОБРО и едно УТРО. Навсякъде по пода вместо постелки беше разпръсната думата ТОПЛИНА. Картините бяха от названия на цветове. Покривките — от думата МЕКОТА ДО прозореца — СИТО, за да пресява врявата отвън. На масата — ГРЕБЕН, НОЖИЦА, нападали гласове и скроена до половината рокля, този път от най-различни ЛИСТА Стаята беше препълнена с книги.
— Седнете — каза тя и направи разсеяно движение към канапето, а после и към огъващите се рафтове. — Кажете, моля, какво да ви предложа?
Смутен, той хвърли бърз поглед върху заглавията.
Това бяха все речници. Стотици речници. Големи и малки, джобни, многотомни, с меки корици, с кожена подвързия, на родния език и чужди, общи и специални, някои в няколко издания, в повечето бяха пъхнати думите ТУК и ДОТУК… ТЯ посегна към един от тях, отвори го и избра наслуки:
— НАСЛАДА.
И въпреки че ги деляха няколко крачки, той почувства как тази дума влиза през яката на ризата му, плъзга се по гърба, завива под мишниците, връща се към гърдите, пълзи между ребрата… В един миг сякаш я чу да настоява:
— Кажете! Говорете ми нещо! Говорете…
Той започна да реди думи, като се стараеше да ги изговаря колкото се може по-близко до тяхното значение:
— ПРЕМАЛА… КОЛЕНЕ… СТОН…
Премаляла, тя се смъкна на стола срещу него.
Втората дума разтвори коленете й. Роклята й се вдигна нагоре. Изстена.
— ЯКОСТ!
Той почувства как се стяга, как всяка част от тялото му се напряга, как се изпълва с онази сила. Почти обезумял, започна да шепне точно срещу разголените й нозе:
— ГЛАДКОСТ…
— ДЪХ… — отвърна тя.
— СТЯГАНЕ — добави той.
— МУСКУЛИ.
— ПРОЛУКА.
— ХАПАНЕ.
— СЪЕДИНЯВАНЕ.
Седяха един срещу друг и говореха все по-силно, все по-бързо, все по-плътно. Всяка дума имаше своето място.
— КОЖА, ПЛОДОВИТОСТ, ХРАСТИ, ДОЛИНКА, ВЛАГА, ПО-СИЛНО, ОРЕХИ, МЪХЧЕТА, СИЯНИЕ, МЕЖДА, ПРИЛИВ, СЕМЕ, ОЛИЗВАНЕ, МАСЛО, ЛАВИНА…
— ТАМАН.
Шумове и други простотии
Градската врява го поде още от първите крачки.
Отвсякъде се чуваха окаяни гласове, прегракнали отломки от разговори и разпалени дрънканици. Раздуваха се големи обещания. Разнасяха се безкрайни оплаквания. Ехтяха дръзки хвалби. Разпиляваха се нищожни клетви. Жънеха успехи жалки подмазвания. Който почувства веднъж пълнотата на думите, страда, докато е жив, защото открива празното говорене…
Усети, че му призлява. Наистина, както го предупреди тя, думите без ни най-малко значение страшно нараняваха. От болка неволно простена:
— ТИШИНА!
След това продължи да върви, като се стараеше да прескача разсипаното изобилие от чужди безцелни шумове.