— Не мога да кажа, че преливам от щастие, ако трябва да съм честен.
Той сипа мартинито във водна чаша и се извини, че няма маслини и подходящи чаши.
Дарлийн отпи дълга глътка.
— Всичко ми е малко мътно — каза тя. — Аз ли скъсах с теб, или ти с мен?
Той си отвори нова кутия бира.
— Ти кръшкаше, аз също кръшках. Но аз бях по-докачливият, ако не се лъжа.
— Все използваш някакви странни думи.
— Бях по-вбесеният.
— Мъжете сте толкова деликатни — изсумтя Дарлийн. — Какво представлява тя?
— Коя?
— Новата ти приятелка.
— Не е твоя работа.
— Добре. Защо напусна дипломатическия корпус?
— Ами реших, че нямам никакво желание да посрещам някой куршум, предназначен за посланика. Беше истински боклук.
— Не можеш ли да даваш истински отговори на истински въпроси?
— Изкарах двайсет години и се пенсионирах. Тук ми се отвори възможност за работа. Пък и развих вкус към английската бира.
— А приятелката ти? И тя ли е англичанка?
— Както вече казах, не е твоя работа.
— Мога ли да запаля?
— Терасата е натам.
Тя допи бързо мартинито си и помоли за второ. В шейкъра беше останало още малко.
— Ще имаш ли нещо против да остана? Пътят обратно до Лондон е дълъг.
Той сви рамене.
— Чаршафите в стаята за гости са чисти. Утре излизам рано за работа.
— Мога ли да ползвам душа?
Той посочи.
— Натам.
Тя се усмихна и взе мартинито със себе си.
Джон се заслуша в звука на течащата вода и се хвана, че си я припомня как изглежда гола. Беше слаба, но за разлика от повечето й посестрими бе закръглена там, където имаше значение. Навремето той често влизаше под душа с нея за малко мокри забавления. После си спомни що за кучка беше и тутакси изключи мисленото порно.
Когато тя излезе, той изруга — беше избрала да се появи по черен сутиен и прашки, прибрала мократа си коса в тюрбан. Приличаше на смугла екзотична богиня.
— Господи, Дарлийн. Нямам интерес да подновявам нещата с теб.
Тя се приближи.
— Така ли му казват? Подновяване?
Той не отстъпи.
— Виж. Ти не ме харесваш и аз не те харесвам. Нещата стояха така, когато скъсахме. Нали помниш?
— И двамата сме възрастни хора. Утре няма да съм тук. Какво толкова? Споменах ли, че ми липсваше?
— Не ти липсвам. Просто си малко пияна и много разгорещена.
Тя пристъпи плътно до него, плъзна ръце по гърба му и ги пъхна под еластичния клин.
— Случилото се в Дартфорд си остава в Дартфорд, нали, Джон?
Той затвори очи и вдъхна парфюма й. Толкова лесно бе да остави ръцете си да побродят по тялото й.
Но трескавите му мисли рязко прекъснаха, когато ключалката изщрака.
Успя да се отдръпне от Дарлийн, но тя беше само на педя от него, когато Емили влезе. Усмивката й се стопи бързо като масло в нагорещен тиган.
— Не е това, което изглежда.
— Не мога да повярвам — промълви Емили.
Дарлийн изобщо не се смути.
— Здрасти. Аз съм Дарлийн. Стара приятелка на Джон.
— Появи се най-неочаквано от Ню Йорк — едва-едва продума Джон. — Емили, нямах намерение…
Тя не му даде да продължи. Изгледа го ледено и без нито дума се обърна и затръшна вратата след себе си.
Дарлийн скръсти ръце на гърдите си и на лицето й заигра лукава усмивка.
— Изглеждаше приятна.
Джон тръгна към вратата, но после реши, че е безсмислено да я гони. Емили никога нямаше да му повярва. Знаеше каква е репутацията му и редовно му подмяташе шеговити закачки по темата. Тази вечер обаче нямаше да има шеги и прошка. Честно казано, той сам не си вярваше. Като едното нищо нямаше да успее да се откъсне от благоуханните извивки на Дарлийн. Пльосна се на фотьойла и закри лице с длани.
Дарлийн придърпа постелката на канапето и се загърна в нея, сякаш внезапно засрамена от голотата си.
— Господи, Джон, мислех си, че никога няма да видя този ден.
— За кой ден по-точно става дума?
— Денят, в който наистина си влюбен в някого.
Американците в МААК го наричаха деня на играта, а англичаните — деня на мача. „Херкулес“ имаше зелена светлина и още в пет сутринта паркингът започна да се пълни с колите на персонала, готов за началото в 10:00.