Джон беше пристигнал час преди всички други и паркира на отреденото му място като началник на сигурността. От офиса си над земята той държеше под око пристигащите и когато забеляза Емили да слиза от колата си, побърза да я пресрещне в лобито.
— Хей. — Това бе всичко, което успя да измъдри.
— Не искам да говоря с теб.
Беше го избягвала предишния ден, отказваше да приема обажданията му и да отговаря на есемесите. На срещата на екипа на „Херкулес“, където се взе решение да стартират експеримента, тя седеше от другата страна на масата срещу Джон и в продължение на повече от час старателно избягваше погледа му.
Джон говореше тихо. Двама от хората му бяха на рецепцията.
— Чувствам се ужасно.
— Радвам се да го чуя. Трябва да вървя, Джон. Днес умът мие далеч от теб.
— Да поговорим по-късно?
Тя мина покрай него.
— Съжалявам — тихо рече той, но Емили вече я нямаше.
Джон знаеше колко много означава днешният ден за нея.
— Успех — добави той под нос.
Върна се в офиса и при него дойде заместникът му Тревър Джоунс за планираната среща за справянето с медийната напаст. Тревър бе ямаец второ поколение, без никаква следа от островния акцент на родителите си. Беше истински представител на Ийст Енд, държеше се с онази наперена самоувереност, характерна за израсналото на улиците лондонско хлапе. На двайсет бе постъпил в градската полиция като ефрейтор, три години по-късно беше повишен в сержант и започна бързо да се издига. И тогава се случиха атентатите от 7 юли. Той беше лично отговорен за овладяването на ситуацията с автобуса бомба. Още тогава реши, че трябва да направи нещо. Постъпи в армията, издигна се бързо и стана обсипан с награди сержант от Кралската драгунска гвардия. Когато Джон започна да търси заместник-началник на охраната на лабораторията, заявлението на Тревър рязко изпъкна сред всички други. Осигуряването на сигурността в МААК беше спокойно и еднообразно занимание, типично за частния сектор, но Джон разчиташе на хора с богат опит. Тревър беше служил в Ирак и Афганистан, в същите горещи точки, където и самият Джон бе воювал като майор от „Зелените барети“. От гледна точка на Джон, ако човек може да командва успешно хора в бойна ситуация, със сигурност ще успее да се справи и с охраната на цивилна високоенергийна физична лаборатория.
— Готови ли сме да наритаме няколко протонски задници около Лондон?
— Обратното броене още върви — мрачно отвърна Джон.
Тревър го изгледа, сякаш беше някакъв лабораторен образец.
— Изглеждаш като лайно, ако позволиш да изразя мнението си — заяви той, цъкна с език и седна. — Всичко наред ли е?
— Направо идеално — неубедително излъга Джон. — Да прегледаме протоколите още веднъж, а?
Тревър го дари с характерната си слънчева усмивка.
— Точно затова съм тук, шефе.
Петнайсет минути преди началото Емили беше на работната си позиция в огромната подземна контролна зала. Пред нея имаше стена от плоскоекранни монитори. Матю Копенс и останалите от екипа й бяха на работните си станции, подредени амфитеатрално на концентрично издигащи се, покрити с мокет полукръгове. Хенри Куинт нямаше конкретни отговорности по време на стартовата процедура, освен да одобри последното броене, и затова стоеше на най-горния пръстен и натрапчиво щракаше с химикалката си.
— Каква е температурата? — попита Емили. Напрежението в гласа й се долавяше ясно.
— Стабилна, на 1.7 келвина — отвърна специалистът по охлаждането.
— Добре. Да включим синхротрона.
Сега МААК беше официално най-студеното място на планетата, по-студено и от открития космос.
Близо четиресет хиляди тона течен азот бяха охладили пет хиляди тона хелий до 4.5 К, или –268.7 °С. След това хелият беше изпомпан в двайсет и петте хиляди магнита на МААК и хладилните агрегати охладиха магнитите до работната температура 1.7 К.
Всеки магнит беше дълъг петнайсет метра и тежеше трийсет и пет тона. Намотките им бяха изработени от жички от ниобий и титан, седем пъти по-тънки от човешки косъм. В развито състояние нишките можеха да достигнат до Слънцето и обратно двайсет и пет пъти. При температура 1.7 К те ставаха свръхпроводници, провеждаха електричество без съпротивление и генерираха мощните магнитни полета, необходими за изкривяването на протонните лъчи около масивния овал.
След това в усилвателите щяха да се вкарат оловни йони и да се насочат към синхротрона, където щяха да бъдат ускорени и прехвърлени в колайдера. Там двата лъча протони, движещи се в противоположни посоки, щяха да се ускорят допълнително в малките си тръби до скоростта на сблъсъка при 20 TeV, изминавайки сто и осемдесетте километра около Лондон с почти светлинна скорост, или единайсет хиляди обиколки в секунда.