При приближаването на точката на сблъсък в мюонния детектор, представляващ седеметажно чудовище, разположено само на три метра под контролната зала в Дартфорд, лъчите щяха да бъдат стеснени до около една трета от дебелината на човешкия косъм, за да се увеличи вероятността от сблъсък на протони. И когато лъчите се сблъскат, те щяха да отделят енергия от 2000 TeV, най-високата, постигана някога в ускорител, генерирайки температури, петстотин хиляди пъти по-високи от температурата в центъра на Слънцето.
Джон наблюдаваше контролната зала и различни части от лабораторията на мониторите в офиса си. Гледаше как журналистите се събират в центъра за посетители и как ято от микробуси със сателитни антени изпълва паркинга. Вниманието му обаче беше насочено най-вече към Емили и той беше включил звука, за да слуша разговорите в контролната зала.
— Добре, кажете ми, когато синхротронът достигне пълна мощност — каза Емили пет минути преди старта.
— Пълна мощност, ускорение двеста гигаелектронволта — не след дълго обяви един техник.
— Добре. Четири минути до инжектирането в МААК.
Емили премина на френски, за да попита шефа на спектроскопския екип Давид Лорен дали мюонният детектор работи. Това беше стара шега помежду им. Немският й беше отличен, тъй като след защитата на дисертацията си беше специализирала в Улм, но френският й бе оскъден. Лорен й се усмихна и каза, че системите му работят.
Една минута преди старта Емили започна инжектирането и пълненето на оръдията за частици с оловен газ, а трийсет секунди преди началото официално се обърна към Хенри Куинт за окончателно одобряване на изстрелването на лъчите.
Десет секунди преди старта Куинт каза просто:
— Продължете.
Емили кимна отсечено на Матю Копенс.
Джон гледаше устните й на монитора, докато тя отброяваше последните секунди, и се питаше дали някога ще ги целуне отново.
— … четири-три-две-едно. Начало.
На елиптичната карта на МААК, показана на най-големите екрани в контролната зала, на мястото на синхротрона, намиращ се западно от Дартфорд, се появиха две точки, червена и зелена. Те се задвижиха в противоположни посоки около Лондон. Макар че пътищата на протонните лъчи бяха графично изобразени е периодичност една обиколка на секунда, всяка описана елипса представляваше всъщност все повече и повече хиляди обиколки.
Присъстващите в контролната зала нададоха ликуващи възгласи, но Емили ги накара да млъкнат и започна да обявява покачващата се енергия.
Този път тя се обърна към Лорен на английски.
— Давид, как изглежда детекторът?
— Вече имаме следите от първия сблъсък.
— Един по-малко, остават стотици трилиони — отвърна тя.
Джон беше увеличил образа й. Помисли си, че тя изглежда невероятно щастлива в този момент.
Емили продължаваше да обявява нивата на енергията.
— Петнайсет тераелектронволта, шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет, двайсет. Пълна мощност!
В залата се разнесоха нестройни аплодисменти.
Внезапно Емили ахна. Мониторът показваше, че енергията се повишава.
— Матю! — извика тя. — Какво става? Двайсет и два тераелектронволта и се покачва?
Матю я погледна и устните му оформиха „Съжалявам“.
— Как така съжаляваш? Кой е позволил това?
— Аз, доктор Лаути — обади се Хенри Куинт от най-горния ред на амфитеатъра.
— Защо не ми беше съобщено? — остро попита тя.
— Да го обсъдим по-късно насаме, а? — предложи Куинт.
— Неприемливо е. Кажете ми веднага. Защо не ми беше съобщено?
— Защото нямаше да се съгласите. Решението е мое и само мое — отвърна Куинт. — Необходимо е за оцеляването на МААК. А сега бъдете така добра да продължите до трийсет тераелектронволта.
Емили впери яден поглед в Матю.
— Действал си зад гърба ми?
— Той ме принуди, Емили — със скръбен тон се оправда Матю. — Каза ми, че ще бъда уволнен, ако ти съобщя.
Горе в офиса кръвта на Джон кипна. Ясно виждаше болката от предателството, изписана на лицето на Емили. Хенри Куинт беше шеф и на Джон и той споделяше не особено доброто мнение на Емили за него. В този момент страшно му се искаше да забие юмрук в лицето му.