- Откога сте началник на полицията?
- Началник ли? - Той махна трошица тютюн от устната си и се загледа в нея, сякаш тя имаше по-дълбоко значение в контекста на съществуването му.
- Бяхте прав, когато се срещнахме за пръв път. Аз деля пространството си с градския боклукчийски камион и с онова, което обичаме да наричаме наша пожарна команда. Ако избухне пожар, бих разчитал повече на плюнката и на одеялото си. - Пусна каквото бе останало от цигарата в чашата от кафето и се чу звук, подобен на предупредително змийско съскане. - „Началник“ съм от пет години. Съпругата ми - бившата ми съпруга - се надяваше да се преместим от Бостън. Имаше астма и лекарите ѝ казваха, че въздухът в града не бил полезен за нея. Тя бе отраснала на мериландското крайбрежие, а аз - в мичиганските пущинаци, затова теглихме една линия на север от едното място и една на изток от другото и те се пресякоха тук. Така поне разправяме на хората. Истината не е толкова романтична. В Бостън не се разбирахме много добре, видях обява за работата в Пастърс Бей и я поех с надеждата, че напускането на големия град може да ни помогне. Не ни помогна. Сега тази работа запълва времето ми и плаща издръжката на жена ми.
- От колко време сте разведени?
- Малко повече от година, но бяхме разделени от почти цяла година преди това.
Почаках да видя дали няма да добави още нещо, но той не го стори.
- Деца?
- Не, нямаме деца.
- Предполагам, че така е по-леко.
- Донякъде.
Черен джип спря срещу входа на паркинга, изчаквайки пролука в трафика. Караше го жена агент, до нея седеше Енгъл. Почти едновременно с тях пристигна и Гордън Уолш със своя партньор Соумс.
- Изглежда, че цялата банда е тук - каза Алън. - Чакаме само специалния гост.
Извиних се и влязох, за да се уверя, че Ейми е готова. В конферентната зала бе инсталиран дигитален рекордер „Олимпъс“, свързан с два външни микрофона. Ейми се бе съгласила интервюто да бъде записано, при положение че в самото начало бъде казано ясно, че клиентът ѝ доброволно се е съгласил да сътрудничи. Също така бе дала да се разбере, че ще прекъсне интервюто, ако счете, че клиентът ѝ бива притесняван или ако бъде направен какъвто и да било опит да го свържат с изчезването на Ана Кор. Това бе интервю, а не разпит. Ейми беше облякла черен костюм с панталон и семпла бяла блуза. Облеклото ѝ бе сериозно, лицето ѝ бе сериозно и настроението ѝ бе сериозно. В подобни моменти си спомнях колко добър адвокат е тя всъщност.
Затворих вратата след себе си, за да съм сигурен, че няма да ни чуят, и казах:
- Получих още един текст от почитателя на началник Алън.
- Интересно подбран момент. Може ли да го видя?
Подадох ѝ джиесема.
- „Коте“ - каза тя. - Мразя тази дума. Някакви предположения как се вмества това в общата картина?
- Рандъл Хейт е атакуван заради Селина Дей, а сега някой злослови по адрес на Кърт Алън. Да се чуди човек колко ли потенциални изнудвачи може да има в един малък град.
- Мислиш, че е същият човек ли?
- Възможно е.
- Ами ако са прави за Рандъл...
- ...тогава може да има известна истина и в онова, което се говори за Алън.
- Не можем просто да го сложим да седне и да го попитаме дали е педофил - каза Ейми. - Няма да е учтиво. Бихме могли да кажем на Уолш или на Енгъл.
- Бихме могли, но няма да е забавно.
- Странна представа имаш за забавното. След като първото не върви, а второто, както изглежда, не те въодушевява особено, тогава какво ни остава?
- Няма да искаш да знаеш - отвърнах аз.
- Така ли? - Погледна ме изучаващо. - Добре, прав си, не искам. Никак, никак не искам.
Служителят от приемната се обади да съобщи, че Енгъл и компания са във фоайето. Излязохме от конферентната зала, Ейми за да поздрави основните играчи и да ги въведе, а аз за да чакам отвън Рандъл Хейт. Докато бях там, изпратих един имейл от телефона си. Нямаше съобщение, така че имейлът отиде на временен адрес в Яху.
Десет минути по-късно Ейнджъл и Луис вече проникваха в дома на началник Алън и издирваха камиона му.
Рандъл Хейт пристигна, облечен точно както можеше да се очаква да се облече счетоводител от малък град за неприятна среща. Носеше син костюм, който се колебаеш дали да наречеш морскосин,или не, и на който дори в „Менс Уерхаус“[25] биха погледнали с неодобрение заради твърде консервативната кройка; бяла риза, която висеше над колана, сякаш тялото му постепенно се смаляваше; и вратовръзка на сини и сиви райета с неуместен кръст точно под възела. Хейт се потеше и явно се чувстваше зле. Позабави се до още отворената врата на колата, сякаш не беше далече от мисълта да скочи обратно вътре и да запраши към канадската граница. Разбирах нежеланието му да продължи, и то не просто защото беше на път да огласи нещо скрито и срамно за себе си пред враждебните погледи на други мъже. Досегашният му опит с полицията бе толкова травмиращ и бе променил живота му така радикално, че тук, на този покрит с окапали листа паркинг, той положително преживяваше още веднъж онези предишни срещи. Отново беше момчето в беда, детето с кръв по ръцете.