Край Белфаст спрях на една бензиностанция и се обадих още веднъж, този път от обществен телефон, защото джентълмените в Ню Йорк, на които звънях, не обичаха обаждания от джиесеми. А и джентълмените в Ню Йорк изобщо не бяха джентълмени.
13
Апартаментът бе на втория етаж в мрачна сграда на Четвърто авеню в Бруклин. Не беше най-грозният блок на улицата, но можеше да претендира за почетно място в класацията. През 2003 година Четвърто авеню беше прекатегоризирано с надеждата да се направи бруклинско „Парк Авеню“ с модерни жилищни сгради на мястото на автомобилните сервизи. За нещастие Градско планиране бе окастрило програмата още в началото и вместо за магазини долните етажи на блоковете, построени след прекатегоризацията, бяха отделени за безистени и закрити гаражи. Проектантите бяха осъзнали грешката си след време, но вече бе късно тя да бъде поправена, така че Четвърто авеню сега представляваше смущаваща смесица от бутици, ресторанти и бруталистки[15] фасади.
На човека, който гледаше номерата на интеркома до входа на сградата, му се струваше, че единственото общо нещо между Четвърто авеню и неговото любимо „Парк Авеню“ бе нестихващият трафик по всичките шест ленти. Ако можеше да избира, той без колебание би се спрял на Пето или Седмо авеню. Но това предполагаше поне минимален интерес към заселване в Бруклин, какъвто той нямаше. Хората можеха да говорят колкото си искат, че тук била новата Бохемия, само че той не се хващаше на тази въдица; не си бе падал особено и по старата Бохемия, пък и на остров Манхатън можеше да намери всичко, от което имаше нужда. Ако питаха него, другите четири района можеха да бъдат отрязани с голям нож и изхвърлени в океана горе до Гренландия, с изключение на ивицата от Куинс, където се намираше аерогара „Кенеди“ - до там можеше да се пусне ферибот. Колкото до Джърси, неслучайно Манхатън бе отделен от него с вода. В по-мрачните му моменти неговото предложение за преразглеждане на отношенията на Манхатън с Ню Джърси включваше запълване на тунелите и взривяване на моста ,Джордж Вашингтон“, след което на запад да бъдат насочени големи оръдия, в случай че останалите оттатък си наумят нещо. Вярно, после трябваше да се търси друго място, където да се изхвърлят телата, но в живота на всеки трябваше да има и малко дъждовни дни.
В панела на интеркома до входа нямаше вградена камера и до звънците не бяха написани имена. Натисна номера, който му беше даден, женски глас попита за името му и той го каза, или поне каза някакво име. Всъщност в този бизнес никой не очакваше да използваш истинското си име - нито посредниците, нито сутеньорите, най-малко пък момичетата. Личният му опит в това отношение беше ограничен, но придобит благодарение на собствената преценка и способността му да се ориентира, а не продиктуван от някакви наивни представи за живота.
Автоматът за отваряне на вратата избръмча и той тръгна към апартамента по стълбите, избягвайки асансьора. Докато се качваше, се включваха лампи, малка отстъпка пред екоориентацията в сграда, която бе толкова зле построена, че през замазката между панелите можеше едва ли не да се види как се сменят сигналите на светофара отвън. От повечето апартаменти, покрай които минаваше, не се чуваше никакъв шум. Данните за сградата, с които се бе запознал по-рано, показваха, че заетостта ѝ е около шейсет на сто, а по подовите настилки и облицовката вече се забелязваха признаци на износване.
Апартаментът, който търсеше, беше в края на коридора. Почука на вратата, видя как шпионката потъмня и после му отвориха. Жената носеше червен пуловер и тъмносини дънки. Краката ѝ бяха боси и миришеше на цигари. Косата ѝ беше платиненоруса с червени кичури, сякаш скоро някой ѝ бе пукнал главата и още не се бе съвзела достатъчно, за да отмие кръвта. По негова преценка беше някъде към средата на трийсетте, състарена от труден живот. Професията ѝ бе такава, беше я изхабила. Сега или се беше издигнала в йерархията до активно сводничество, или бе влязла в ролята на прислужница за част от парите.