- Добре ли си, скъпа? - попита.
- Не мисля, че е много добре с английския. - Луис разрови паметта си за още някоя от малкото руски думи, които знаеше. - Тм в порядке?
Момичето кимна.
- Ти в безопасности. Друзья.
- Какво каза? - поинтересува се Ейнджъл.
- Казах ѝ, че е в безопасност и че ние сме приятели. Само това знам. За нещо повече ще трябва да се отбием в Брайтън Бийч и да накараме някой келнер да ни превежда.
Почувства натиск върху ръката си. Момичето бе сложило своята бледа длан върху нея.
- Дина - каза то. - Не Аня. Дина.
- Дина - повтори Луис. Взе ръката ѝ в своята и я държа, докато пътуваха.
Приютът се намираше в Канарсий, почти се виждаше от Джамейка Бей. Когато бяха на една пряка от него, Ейнджъл позвъни по единия от откраднатите телефони. Каза на жената, която се обади, че ще ѝ предадат младо момиче, жертва на секстрафиканти, както и телефоните, използвани от престъпниците. Угасиха осветлението в колата и посочиха приюта на момичето. Дадоха ѝ телефоните и парите.
- Ще те наблюдаваме, Дина - каза Луис. Докосна с два пръста очите си, после ги обърна към нея и към приюта. - Друзья.
Ейнджъл ѝ отвори вратата. Тя стъпи навън с единия крак, после спря и каза:
- Я ничево не видела.
Луис вдигна безпомощно ръце и поклати глава.
- Съжалявам, не разбирам.
Тя се намръщи, после проговори отново, този път на английски.
- Аз не видяла нищо. - Произнесе го внимателно и после си тръгна.
Проследиха я с погледи до самия приют, като същевременно оглеждаха улицата за нежелани свидетели. Когато наближи, вратата се отвори и отвътре излезе жена, която сложи нежно ръка на рамото ѝ и я въведе.
Дина не погледна назад и господата от Ню Йорк потеглиха.
14
Демпси и Райън седяха в кафене на бостънския „Скълей Скуеър“. Ако имаше по-стерилна част на Бостън от „Скълей“, Демпси още не я беше открил. О, имаше места, където престъпността бе по-голяма, жилищни комплекси за бедни, пустеещи места и сметища, но „Скълей Скуеър“ беше сърцето на търговския център, редица от строги фасади, които оформяха административния център, доминиран от кметството и сградата на Федералното управление „Джон Фицджералд Кенеди“. През осемнайсети век „Скълей“ приютявал бостънския елит. През деветнайсети век се появили сградите със закръглени еркери и внушителните долепени една до друга къщи, а след това пристигнали имигрантите, елитът си тръгнал и „Скълей“ станал център на търговската дейност и развлеченията в града - последните, групирани около величествения „Хауърд Атенеум“, театъра, по-късно станал известен като „Стария Хауърд“. През шейсетте години на двайсети век било решено, че старото е лошо, а грозното добро, и „Скълей“ бил набелязан за събаряне. Присъствието на „Стария Хауърд“ представлявало единствената истинска пречка за осъществяването на този план. Група загрижени граждани настоявали за неговото реставриране, кампания, която станала напълно безсмислена, когато през 1961 г. „Хауърд“ изгорял до основи, без причината да бъде установена, въпреки че мнозина били готови да споделят предположенията си във връзка с това. Демпси знаеше много добре, че в Бостън не липсват хора, които знаят как да драснат клечката. От разрухата на стария „Скълей“ по-късно се бяха родили стриптийз баровете и порнокината в Лоуър Уошингтън, макар че ексцесиите в Комбат зоун[17] днес вече са само спомен.
Но за тях „Скълей Скуеър“ още бе безопасна територия, доколкото в настоящото им положение можеше изобщо да се намери такава, защото трябваше да си луд, за да очистиш някого на място, което се вижда от кметството и от сграда, пълна догоре с федерална полиция. Демпси не беше сигурен дали има обявена награда за главите на всички им и срещата бе уредена тъкмо заради това. Личното му убеждение, което не бе споделил с Райън, но подозираше, че и той мисли така, бе, че е само въпрос на време да бъде произнесена окончателната присъда, ако вече не е била договорена в тяхно отсъствие. Ликвидирането им трябваше да бъде санкционирано; несанкционираните убийства водеха до незабавна смърт за замесените, или поне така бе на теория. На практика, освен при изключителни обстоятелства, такава присъда получаваше само човекът, натиснал спусъка, но не и онзи, който му е казал накъде да насочи оръжието. Но ако бяха решили да закопаят Томи Морис, едва ли щяха да им се досвидят няколкото допълнителни патрона за хората, които му бяха останали верни докрай. Както всеки добър комарджия, Демпси искаше просто да си изясни до каква степен са изложени на опасност, преди да изиграе картите си. Те седяха лениво отпуснати край масата с кафетата си и Наблюдаваха минаващите туристи и бизнесмени. Пред един от ресторантите бяха изсипали куп престояли понички и гевречета и чайките се боричкаха с гълъбите за своя дял от тях. Демпси бе поръчал кафе за Райън, който гледаше подозрително чашата.