- Какво е това? - попита той.
- Лате.
- Какво е лате?
- Кафе. Лате е кафе. Нали искаше кафе?
- Да, но нормално кафе.
- Това е нормално кафе. Просто му добавят мляко.
- Искам сам да си слагам млякото.
- Изпий го. Трябва да си поразшириш хоризонта.
Райън предпазливо сръбна от чашата.
- Има вкус на мляко.
- Честна дума, хич не ми пука колко ченгета има наоколо. Ако не млъкнеш и не си изпиеш кафето, ще те оставя да лежиш на пода с разбита муцуна.
Райън се нацупи. Ръмеше ситен дъждец, толкова ситен, сякаш валеше само за да лъсне паважа и да предизвика онова кисело изражение по лицата на минувачите, което Райън наричаше „бостънска дъждовна физиономия“ - нещо като гримаса, която говореше за дълбоко възмущение от бога и от природните стихии. Демпси си изпи кафето. В моменти като този му се искаше да не беше отказвал цигарите и само да разнася пакета „Кемъл“, за да му напомня какво не бива да прави, макар и сам да признаваше, че е глупаво да се пуши. Цигарата намаляваше донякъде напрежението, но тревогата си оставаше.
На скута му имаше брой на „Бостън Финикс“. Вътре бе пистолетът и дясната му ръка през цялото време го стискаше. Поуспокои се едва когато се зададе Джоуи Туна, заровил дълбоко ръце в джобовете на палтото си. Дори започна да се отпуска. Джоуи бе собственик на рибен пазар в Дорчестър, който носеше добри приходи; освен това имаше малък страничен бизнес, включващ дрога, оръжия, протекции, проститутки и лихварство, който носеше още по-добри при-ходи; в добавка имаше и връзки нагоре-надолу по североизточното крайбрежие. Чичото на Джоуи, който беше по-млад от него, което Демпси така и не успя да проумее съвсем, и имаше дори повече връзки, което му беше напълно понятно, излежаваше десетгодишна присъда в „Сидър Джънкшън“, затвора, който всички от неговото поколение продължаваха да наричат „Уолпол“. Джоуи беше човекът, с когото да се срещнеш в ситуация като тяхната, когато доверието е на първо място, тъй като се разбира от само себе си, че единственият, който може да вади оръжие в присъствието на Джоуи Туна, бе Джоуи Туна. Джоуи сам по себе си беше гаранция за сигурност, но въпреки това Демпси беше нащрек и не му харесваше мисълта, че някой може само да чака той да си тръгне, за да покаже по-различно отношение към тях. Така че бе по-добре да се срещнат тук, на място, което е безопасно и многолюдно, и пълно с ченгета, стига същите тези служители на реда и закона да не гледаха твърде строго през затъмнените стъкла.
Истинското име на Джоуи бе Джоуи Туми, но повечето от хората, които го познаваха, го наричаха Джоуи Туна. Имаше и още едно име, сред отрепките, име, което никога не се произнасяше гласно в негово присъствие, а когато го нямаше, се произнасяше само шепнешком.
Наричаха го Джоуи Тюми[18].
Джоуи влезе в кафенето и си придърпа стол. Вече трябва да наближаваше седемдесетте, но изглеждаше добре за възрастта си. Косата му бе побеляла още на трийсет и няколко години - зад гърба му хората се шегуваха, че това се е случило, когато клиент му поискал заем, - което преждевременно му беше придало солиден вид и ни най-малко не беше попречило на издигането му до сегашното авторитетно положение. Имаше масивната фигура на човек, прекарал по-голямата част от живота си, занимавайки се с тежка физическа работа, и жените на определена възраст все още го намираха за хубав, поне докато не отвореше уста: Джоуи Туна никога не си бе правил труда да поддържа зъбите си, така че усмивката му напомняше разнебитена ограда от колове. Демпси знаеше, че има жена, въпреки че никой не я бе виждал. Също както съпруга си, и тя не си падаше много по ненужното общуване.
- Ужасно време - каза Джоуи. Всичките тези години в Бостън почти не се бяха отразили на акцента му, все едно че току-що бе слязъл от кораба с торба на гърба. Демпси не беше единственият, който понякога трудно разбираше казаното от него. - Дори не виждам дъжда, а съм мокър до кости.
Демпси и Джоуи се ръкуваха. Райън получи кимване при опита да го поздрави.
- Какво да ви взема, господин Туми? - попита Райън.
Демпси обърна внимание, че той винаги бе любезен с по-възрастните мъже. Беше умен. Проявяваше уважение. Ако нещата бяха се развили по-различно, можеше да стигне далеч.