16
Джоузеф Антъни Туми, или Джоуи Туна[19], както беше известен на клиентите си в Централния дорчестърски рибен пазар, име, което съдържаше намек за пренебрежителното отношение към рибните пазари в Дорчестър, сякаш те вече излизаха от мода, седеше в своя офис, пресмяташе печалбите за деня и планираше поръчките си за идната седмица. Пазарът около него бе тих. Работата беше приключила към седем часа вечерта и на практика нямаше причина да седи тук след работното време, но му беше приятна тишината на старата сграда, нарушавана само от тихото бръмчене на хладилниците и капещата вода. Всяко време на деня имаше свой собствен ритъм и след всичките тези години, откакто държеше пазара, тялото му бе влязло в хармония с циклите на бизнеса. Затова му бе ясно, че никога няма да се оттегли: свързан бе с този пазар като с пъпна връв. Без него щеше да залинее и да умре. Обичаше го, обичаше усещането за него, звуците, миризмата му. Носеше го навсякъде в сърцето и мислите си, както и върху дрехите и кожата си. Съпругата му, любимата му Айлийн, обичаше да се шегува, че в океана живеят същества, които не миришат толкова силно на сол и на риба, колкото нейният Джоуи. И какво от това, че мирише? Всички сме дошли от океана и вкусът му още се усеща в потта ни. Океанът бе дал живот на Джоуи и продължаваше да го храни. Никога не беше опитвал да се отдалечава от него и винаги бе живял на разстояние, от което се чува шумът на разбиващи се вълни.
При все това идваше тук заедно с първите работници, обработващата бригада, която пристигаше в шест часа сутринта, за да започне да реже рибата - предимно треска, тон и риба меч. В течение на целия ден Джоуи бе едно ненатрапчиво присъствие, защото бе сигурен, че неговите служители правят каквото е нужно за гладкото протичане на обработката; в края на краищата всички бяха при него от дълги го-дини и вече се бе убедил, че дори най-внимателната намеса от страна на работодателя само ги притеснява. Всеки от тях имаше своя сфера на отговорности, работеха добре заедно и когато шефът си пъхаше носа, успяваше единствено да обърка всички. По-добре бе само да се грижи всяка сутрин да има риба за продан, сейф, в който да прибира парите вечер и в края на седмицата да му остават достатьчно средства, за да плаща надниците на всички.
И така, 7,45 ч. сутринта Джоуи Туна правеше бегла проверка, преди да тръгне да обикаля с каната чай в ръката и да си бъбри с клиентите, да проверява дали са доволни, да се интересува как върви бизнесът им и дали близките им са здрави, да им предлага помощ, когато е нужна, и грижливо да отбелязва в умствената си счетоводна книга всяко приемане на подобни услуги за длъжници и кредитори, защото не всеки дълг можеше да се изчислява в долари и центове. Джоуи знаеше имената на всички важни мъже и жени, които прекрачваха прага на Дорчестърския централен рибен пазар, както и на много от не толкова важните. От направените поръчки успяваше да добие представа дори за най-малките промени във финансовото състояние на определен ресторант и внимателно наблюдаваше всички признаци на нестабилност, както за да си гарантира, че и при най-неблагоприятно развитие на нещата сметките му няма да останат неизплатени, така и защото неприятностите на едни означаваха късмет за други. Откриваха се възможности за даване на заеми, подписване на споразумения, придобиване на дялове от фирми почти без пари, а седнеха ли веднъж на масата, Джоуи и неговите съдружници лапаха, лапаха и лапаха. За онези, които бяха уязвими или достатъчно глупави, протегнатата за помощ ръка на Джоуи Туна бе потенциално опасна като злокачествено раково заболяване.
След като фургоните с доставките поемеха към ресторантите, Джоуи често изчезваше за няколко часа, за да се погрижи за други неща, които не бяха свързани с покупко-продажбата на морски продукти, и се връщаше късно следобед, за да направи счетоводния баланс, да преброи парите и да се занимае с дребните проблеми, които може да са възникнали през деня. Напоследък те все по-често бяха свързани с отло-жени плащания по кредитите или просрочени полици.Това бяха засега временни неуспехи на хора, фигуриращи от десетилетия в счетоводните книги на Джоуи, хора, които бяха наясно с неговите похвати, но също така го познаваха като почтен търговец, като мъж, който държи на думата си и не подвежда честните. Вярно, имаше страна от характера му, която трябваше да бъде избягвана, но той в никакъв случай не бе уникален в това отношение и част от клиентите му бяха не по-малко сурови от него. Джоуи не мамеше. Не смесваше замразено месо от омари с прясното. Не накисваше мидите през нощта, знаейки, че количеството вода, което ще поемат, ще е равно на собственото им тегло и всеки килограм ще се превърне в два килограма; същото нещо можеше да се направи и с треската, макар тя да не поемаше толкова много. Ако бъдеше принуден да замразява риба, замразяваше само по-тлъстите видове - тон, риба меч, сьомга - и въпреки че смъкваше цената, предупреждаваше купувача, че е замразявана и вкусът ѝ няма да е така добър. При Джоуи Туна човек знаеше какво купува.