Рецесията бе тежка за всички и Джоуи им съчувстваше, но позволеше ли съчувствието да застане на пътя на здравия разум, и той, и хората, които работеха за него, щяха да влязат в списъка на американската благотворителна фондация „Юнайтед Уей“. Всичко беше въпрос на баланс. Джоуи имаше своите конкуренти, както всеки друг, и те с радост биха приели недоволните му клиенти. В този град тамтамите на джунглата не замлъкваха нито за миг; само час след като споменеш, че не си доволен от цената за килограм, телефонът ти със сигурност ще звънне и ще ти бъде предложена по-добра. Самият Джоуи не се гнусеше от подмамването на чужди клиенти, така че защо другите да не го правят? Обаче не обичаше да губи своите, а от лятото на три пъти се бе виждал принуден да прави леки предупреждения на ресторантьори, които се изкушават да пренесат бизнеса си другаде, като правеше заплахите по-лесни за преглъщане с помощта на временни бонуси. Трудни времена за честните хора, както и за някои нечестни.
Тази вечер в офиса на Джоуи бе запалена само лампата на бюрото му. Чаят в каничката на електрическия котлон се бе запарил до наситено жълто-кафяв цвят и вкусът му бе станал толкова силен, сякаш смучеше самите листа, но той не обръщаше внимание на това. Чашата чай беше до дясната му ръка и грееше кокалите му. Джоуи не близваше алкохол. Не бе вманиачен на тази тема и нямаше нищо против другите да пият, но бе видял бедите, които пиенето бе причинило на приятели и роднини, и бе решил, че това не е за него. Взел си беше поука от бандата в Уинтър Хил, защото бе наблюдавал как нейните членове затъват в същите онези пороци, които поощряваха у другите. Освен това познаваше собствената си природа: подозираше, че е склонен към пристрастяване, и се боеше, че ако започне да пие или да играе комар, или да ходи по курви, може никога да не спре. Така че пиеше чай, стоеше настрана от конете, оставаше верен на съпругата си и онези, които съдеха за него само по външността му и го чуваха да се шегува със своя страх от пристрастяването, навярно се чудеха каква причина би имал човек като него, който е толкова наясно със себе си и своите недостатъци, да се тревожи, че след като започне да върши нещо, няма да може да се откъсне от него.
Но те едва ли бяха виждали неговите юмруци в действие, защото Джоуи Туна обичаше да работи с ръцете. Веднъж започнеше ли да удря, Джоуи не спираше, не можеше да спре, защото светът му потъваше в мрак и оставаше само ритъмът на юмруците, млатещи чуждата плът, отново и отново, методично, но без всякаква мисъл, прогонвайки удар след удар живота от тялото. И когато накрая светлината пронизваше мрака, червен лъч като зора - предупреждение за овчаря[20], и той, с болки по цялото тяло, мускулите на гърба и корема пред скъсване, съзираше онова, което ръцете му бяха свършили - онази купчина кървава плът.
Затова Джоуи оставяше побоите на други хора, като се опитваше да ги ограничава само до случаите, когато са абсолютно необходими. Наказанията от по-необратим характер също се контролираха. Разбира се, не се налагаше толкова често да се прибягва до тях, а и подобни действия не бяха препоръчителни дори в краен случай. О, все още имаше безразсъдни младоци, готови да размахат оръжие в лицето на някого, на които им беше приятно да усещат пистолетите под коланите си; квартални бабаити, които искаха да покажат кои са, като пуснат куршум зад ухото на някой нещастник. Но повечето такива млади мъже не доживяваха до старост, а оцелелите посрещаха старостта с трайно ограничено зрително поле, набраздено от вертикалните линии на затвор-нически решетки. Самият Джоуи беше лежал в затвора, когато бе безразсъден младок и умът му още не беше дошъл, но годините вътре го бяха поохладили и когато излезе, вече бе друг човек. Той бе от онази рядка порода: мъж, който се учи от грешките си и не ги повтаря. Още по-рядко се срещаше престъпник, който да мисли по този начин. По това си приличаха с протежето му Томи Морис, наред с обстоя-телството, че и двамата бяха чисти ирландци, заради което толкова дълго време бяха белязани като аутсайдери.