Демпси и Райън седяха в колата на „Ийст Бродуей“ в Саути, чакаха да настъпи техният час и наблюдаваха минаващите край тях местни хлапаци. Благодарни бяха за дъжда, защото той държеше главите наведени и не позволяваше на минувачите да ги виждат през замъгленото предно стъкло. Никой от двамата не бе гологлав: Демпси беше с черна плетена шапка, Райън с шапка на „Селтик“, с която не изглеждаше по-различен от десетките глупаци, движещи се с походка на горили по най-оживената по това време на денонощието улица. Те изглеждаха много еднакви, тези момчета, със своите татуировки и прекалено големи фланелки, с неуместната си любов към един остров, който в действителност не означаваше нищо за тях, място, което можеха да разпознаят на картата само заради формата му. Демпси и Райън познаваха добре хората като тях. Те пазеха наследствени недоволства, предавани им от родителите и родителите на родителите. Расизмът им беше вроден, но нелогичен. Мразеха черните, но аплодираха играчите на „Селтик“, между които почти нямаше бяла физиономия. Имаха по-възрастни братя, които още помнеха програмата от средата до края на седемдесетте за превозване на децата в училища вън от кварталите им с цел постигане на расова интеграция, когато Гарити и неговите така наречени експерти пренебрегнаха предупрежденията, идващи както от самия южен Бостън, така и отвън, и събраха бедния бял Саути с бедния черен Роксбъри, двете части от бостънската имигрантска общност, които бяха най-тежко пострадали от последствията на лошото градско планиране; помнеха непреклонността на съставения само от бели Бостънски училищен комитет, който използва страховете от интеграцията и съществуващото разделение по гета, включително и крайно несполучливия експеримент В-ВURG[21], който затвори чернокожите в предишните еврейски квартали Северен Дорчестър, Роксбъри и Матапан. Вярно, в Саути и Чарлстаун беше пълно с расисти и фанатици, но преместването наля вода във воденицата на най-крайните и дори успя да обедини воювалите преди това помежду си ирландски и италиански общности против всеки общ враг с различен цвят на кожата. По дяволите, бащата на Райън, който беше по-умен от всичките си съседи накуп и членуваше в бостънския клон на Международната социалистическа организация, се бе озовал сред получаващите заплахи от кретените в тактическия патрулиращ отряд, понеже бе свикал събрание, за да осигури безопасност на чернокожите ученици в гимназията на сина си. Тогава Райън не му бе благодарен за либералните възгледи, защото беше отнесъл боя, задето баща му е „привърженик на чернилките“, но сега го уважаваше още повече заради онова, което бе сторил.
Годините бяха променили Райън, ала той държеше в тайна повечето от тези промени.
Сега седеше зад волана и се питаше в какво се беше превърнал. Кутията от обувки, която бяха взели от къщата на Нейпиър, лежеше в краката на Демпси, но вече не бе пълна с пари. Устройството, което съдържаше, бе недодялано, но ефикасно: килограм пентаеритритол тетранитрат, или РЕТN, и детонатор от оловен азид. Поразяващата сила на бомбата бе увеличена посредством кабърчетата за килими, щедро насипани от Демпси в сместа. Райън го бе наблюдавал с ужас, докато я сглобяваше в мотелската стая. Попитал го бе: