До него зад кормилото, почти затворил очи, седеше Луис, който вече от доста време бръснеше прошарените си къдрици до кожа, но ако се съдеше по брадата, не за да скрие процеса на стареенето. Костюмът му беше сив, ризата - бяла, плетената вълнена вратовръзка - черна. Обувките му блестяха.
- Още колко? - попита отново Ейнджъл.
Луис погледна таблото.
- Още час.
- Да слушам това? Сигурно се майтапиш с мен. Мелодията не се е променяла, откакто започна. Прилича на много тиха автомобилна аларма за нервни хора.
- Не, има още един час до Бостън.
- Чудесно. Може ли междувременно да пуснем нещо друго?
- Не.
- Скучно ми е.
- Да не си на девет години? Престани с тези глупости. Заспивай.
- Спах. Това ме приспа. После се събудих, а то продължаваше. Помислих, че съм умрял и съм попаднал в чакалнята на ада.
- Това не е същото парче.
- Звучи като същото. Този тип Артър Парт е мошеник.
- Казва се Арво Пярт. Ти си простак, човече.
- А, да, унгарецът.
- Естонец.
- Просто го изключи. Кълна се, онези южняшки боклуци бяха по-поносими.
- И от тях се оплакваше, че звучели еднакво.
- Вярно е, но поне имаха думи и бяха твърде досадни, за да са мрачни. Ако трябва да слушам това, предпочитам да си пускаме асансьорна музика[22] в колата.
- Или да си окачим някоя от онези вдъхновяващи картини като в офис на компания, която е пред фалит - каза Луис. - Нали се сещаш: „Остави въображението ти да се рее“, с фотография на орел, или „Работа в екип“, с онези гадинки, сурикатите.
- Торен бръмбар - каза Ейнджьл. - Картина с торен бръмбар и надпис „Яж лайна: съкратен си“. Мразя думата „съкратен“. „Излишен“ поне е честно. „Освободен“ е честно. „Изхвърлен“ е честно. „Съкратен“ е просто начин да се захароса хапът, както погребалните агенти отказват да използват „умрял“ и вместо това казват „издъхнал“ или „починал“.
- Почти свърши. - Прозвучаха финалните тонове. - Ето, видя ли? Имаш ли желание да развалиш още нещо?
- Защо, да няма и друго, което си струва да разваля?
- Заредих плейъра с дискове, преди да потеглим.
- Какво следва?
- Брайън Иноу, „Музика за аерогари“.
- Не го знам. Шумно ли е?
- По-шумно от Арво Пярт.
- И тишината е по-шумна от Арво Пярт.
Музиката започна. Не беше шумна. Изобщо не беше шумна.
- Ти ме убиваш - изстена Ейнджьл. - Убиваш ме тихо...
Ловците се събираха.
Бостънската война се пренасяше на север.
Ловният сезон щеше да започне много скоро.
21
Луис и Ейнджъл пристигнаха в „Мечката“ малко преди затварянето. От известно време не бях работил там и Дейв Еванс, собственикът, като че ли се справяше добре и без мен, факт, който се опитвах да не приемам лично. Освен това Ейми ми плащаше добре и аз като добра катерица се бях погрижил да скътам достатъчно орехи, за да ми стигнат за зимата, че и за по-нататък. Но обичах гълчавата в заведе-нието и никога не бях считал работата зад бара за унизителна, особено в ресторант като „Мечката“, където нямаше търпимост към кретените и сред клиентите имаше достатъчно ченгета, за да е сигурно, че всяко нарушение на добрия тон ще породи неодобрение и дори активни възпиращи действия при проявено упорство. Дори и да нямаше служители на реда, в редките случаи, когато възникваха неприятности, в „Мечката“ бяха напълно способни да се справят сами. Това бе квартален бар, убежище за няколко часа, и правилата, макар и неписани, бяха известни почти на всички.
- Как върви делото на Дени Крауз - попита ме Дейв, когато успях да измъкна отделни чекове от група развеселени нюйоркчани, които бяха оставили на щатската граница способността си да извършват действието деление.
- Продължава да отрича, че е луд.
- Запознали са се с него, нали? Дени Крауз е излязъл от майчината утроба с една допълнителна дупка в главата. Когато стои на течение, се чува как свири.
- Съдията знае, че е луд. Обвинението знае, че е луд. Дори собственият му адвокат знае, че е луд.
- Ти какво им каза?