- Значи не си се почувствал длъжен да му кажеш, че Хейт вече е взел решение? Това е почти, но не съвсем непочтено. Сигурен ли си, че не си учил за адвокат?
- Никога не бих взел изпита по лицемерие.
В „Мечката“ вече бе почти празно и персоналът подканваше скитниците да поемат към домовете си или поне към някое друго място, което да не е „Мечката“. Налях на Ейми чаша бяло вино, записах го на моята сметка и казах:
- Имам изненада за теб. Какво ни липсва тук?
- Добра компания.
- Добра компания, точно така! - Сложих ръка на кръста ѝ и я поведох към задната част на заведението. - Но поради липсата на такава имам тук двама души, с които искам да те запозная.
Не ги бях виждал от месеци. Новата брада на Луис бе наистина поразителна, трябваше да призная това. И двамата се изправиха, когато приближихме.
- Ейми Прайс, искам да ти представя Ейнджъл. А това тук е неговият близък приятел, старецът Време[23]...
22
Настаниха се в мотел за самоубийци непосредствено до Белфаст, едно от онези места, които Демпси винаги свързваше с отчуждени от семействата си бащи, амбулантни търговци и проститутки, които държат осветлението в стаите слабо, за да не могат клиентите да виждат добре лицата им. Навярно бе построен някъде през петдесетте години, но бе твърде грозен и разнебитен, за да бъде наречен „ретро“, и единствената възстановителна дейност по него, която би си струвала труда и разноските, бе на парцела, върху който бе разположен, да бъде възстановен статутът на незастроен. Демпси изведнъж забеляза тревожния факт, че свиква да отсяда на подобни места и да яде, без да поглежда храната, защото очите му непрекъснато търсят познати физиономии на непознати места, кола, от която слизат пътници, но во-дачът не изключва двигателя, поглед, който се задържа миг по-дълго от обичайното, приближаваща фигура и движение на ръка, пистолет, който след време със сигурност ще отнеме живота му.
Нищо чудно, че страдаше от болки в стомаха и запек. Вече почти не помнеше време, когато да не се е боял, да не е бил нащрек. Трябваше да се насили, за да си спомни бирените следобеди в „Закона на Мърфи“, в сянката на голямата електростанция на ъгъла на „Фърст“ и „Съмърс Стрийт“, филаделфийските пролетни рулца с телешко в „Уорън Тавърн“ в Чарлстън и просто как си седеше с кафето и вестника в „Бъди“ на „Вашингтон Стрийт“ в Самървил и как разположеният нависоко стар ресторант му вдъхваше чувство за неприкосновеност, за сигурност. Всичко това го нямаше вече, всичко си беше отишло и той никога повече нямаше да се върне към него. Останали му бяха само безличните стаи в дупки като тази тук, стаи, които вонят на цигарен дим въпреки надписите „Тук не се пуши“, храната, която се консумира направо от хартиената или пластмасовата опаковка, и постоянната мъчителна болка в стомаха.
Половината коли и камиони на паркинга крепяха „Бондо“[24] в бизнеса, а останалите имаха проблеми, които дори „Бондо“ не можеше да оправи. Опита да се досети какво изобщо правеха тук тези хора. Дали и те като него бяха дървета без корен, които се носят по течението? Възрастната жена в офиса носеше очилата си на златна верижка и когато се движеше, тлъстините в тялото ѝ бълбукаха като течност. Имаше много малки ходила, чудно как успяваше да стои права. Тя призна, че се радва да получи пари за две стаи, тъй като в тях и без това нямало нищо, което си струва да се открадне. Каза им, че сутрин от седем до девет се предлага кафе, но Демпси хвърли поглед на мръсната каничка, прашните чаши, пликчетата със сметана на прах и реши да почака, докато намерят някое по-приятно място за бързо разсънване. Томи плати за две нощи и каза на жената, че може да останат и по-дълго, „зависи как ще потръгне ловът“.
- Тук никога не е пълно - отвърна тя. - Винаги имаме стаи.
Демпси погледна още веднъж олющените стени в рецепцията, покрития със снежинки екран на портативния телевизор, по който вървеше една от неизвестно защо популярните комедии, адресирани към онези, според които върхът на хумора е зрял мъж, който живее при майка си, надписа, предупреждаващ, че стаите се освобождават в 10 ч. сутринта (И НИКАКВИ ИЗКЛЮЧЕНИЯ!), изрисуваната физиономия на жената и подобната ѝ на бъчва фигура, сякаш беше жива матрьошка, способна да побере безброй по-малки, но не по-малко неприятни свои копия, и реши да не коментира явно неограничения капацитет на мотела да поема нови гости. От съседния бар долиташе музика и Демпси попита дали има някакъв шанс там да получиш храна. Жената изсумтя.