Зед отпусна ръце върху очите си и замълча. Ан вдигна глава така, че да погледне Ричард в очите.
— Разбра ли ме?
Той преглътна.
— Да, госпожо.
Зед потърси за успокоение ръката на Ричард.
— Важно е, Ричард, но гледай да не си строшиш врата, за да стигнеш там.
Ричард се усмихна.
— Разбирам. Едно леко пътуване, без рисковани мероприятия е по-вероятно да те изведе до целта.
Зед съумя да се изкиска тихичко:
— Значи все пак си ме слушал като малък.
— Винаги.
— Тогава ме чуй и сега. — Клечестият пръст отново се извиси над слабия юмрук. — Не бива да използваш огън, ако е възможно, изобщо не прибягвай до него. Промъкникът може да те открие по огъня.
— Как?
— Предполагаме, че заклинанието може да открива по светлината на огъня. Било е изпратено за теб, така че може да те търси чрез огън. Пази се от огън. Както и от вода. Ако трябва да прекосяваш река, използвай мост — ако е възможно. Дори ако това ще те забави с дни. Прекосявай поточетата върху дънер, или се мятай отгоре по въже. Или ако можеш, ги прескачай.
— Искаш да кажеш, че рискуваме да свършим като Джуни ли? Ако се приближим до вода?
Зед кимна.
— Съжалявам, че се налага да усложнявам нещата, но работата е наистина сериозна. Промъкникът се опитва да те пипне. Ще си в безопасност, всички ние ще сме в безопасност, ако успееш да се добереш до Кулата и счупиш бутилката, преди да го е направил.
Без да изглежда стреснат от думите на дядо си, Ричард се усмихна.
— Така ще спестим време — като не се налага да събираме дърва за огън или пък да се къпем.
Зед отново нададе слабия си гърлен кикот.
— Успешно пътуване, Ричард. И на теб. Кара. Грижи се за Ричард. — Клечестите му пръсти се впиха в ръката на Калан. — И на теб, новата ми внучка. Толкова ви обичам. Пазете се един друг. Ще се видим в Ейдиндрил и отново ще се радваме на компанията си. Чакайте ни в Кулата.
Калан стисна кокалестата му длан между своите и преглътна сълзите си.
— Ще ви чакаме. Ще сме там. И отново ще сме едно семейство — веднага щом дойдете при нас.
— Успешно пътуване на всички — пожела им и Ан.
— Нека добрите духове не ви изоставят дори за миг. Нашите молитви и вяра също ще са с вас.
Ричард кимна в знак на благодарност и се накани да се изправя, но се спря. Сякаш изведнъж му хрумна нещо. Накрая се обади с тих глас:
— Зед, през цялото време, докато растях, не съм и предполагал, че си мой дядо. Знам, че си го правил в името на моята безопасност, но така и не съм разбрал. — Той зачовърка стръкче слама, изскочило от сламеника. — Никога не получих възможност да чуя нещо за майката на майка ми. Майка ми никога не говореше за нея. Да е споменавала само някоя и друга дума — толкова. Така и не знам нищо за нея. За твоята жена.
Зед извърна лице встрани, по бузата му се изтърколи сълза. Той се покашля.
— Ерилин беше прекрасна жена. Както сега ти имаш прекрасна жена, така някога и аз имах.
Ерилин бе заловена от врага, от четворка, изпратена от другия ти дядо, Панис Рал, още, когато майка ти бе почти дете. Майка ти видя всичко — какво са правили с майка й. Ерилин живя само колкото да ме дочака. Заради онова, което бе видяла, за майка ти бе болезнено да говори за Ерилин.
След дълъг миг на неловка тишина Зед се извърна с гръб към тях и се усмихна, озарен от сладостта на спомена.
— Тя беше красива, със сиви очи, също като на майка ти. Като твоите. Беше умна като теб и обичаше да се смее. Трябва да го знаеш. Обичаше да се смее.
Ричард се усмихна. Покашля се, за да може да говори отново.
— В такъв случай тя със сигурност се е омъжила за правилния човек.
Зед кимна:
— Така е. А сега си събирайте багажа и тръгвайте, за да можем по-скоро да оправим нещата с магията. Когато най-накрая ви настигнем в Ейдиндрил, ще ти разкажа всичко за Ерилин — за баба ти — всичко, което досега не съм имал сили да ти разкажа. — Той се усмихна като истински дядо. — Ще си говорим за семейството.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
— ФЕЧ! ХАЙДЕ, МОМЧЕ! ФЕЧ1!
Мъжете се изсмяха. Жените се закикотиха. На Фич му се прииска лицето му да не пламва като косата му всеки път, щом майстор Дрюмонд му се подиграва по този начин. Той остави тела в загорялата тенджера и забърза да откликне на вика на кухненския управител.
Докато заобикаляше една от дългите маси, закачи с лакът шише, което някой бе поставил почти на самия ръб. Успя да улови тежкото, кобалтово синьо стъкло миг преди да се разбие в пода. Въздъхвайки с облекчение, го бутна по-навътре, близо до самун хляб. Чу да изкрещяват името му още веднъж.
Закова се пред майстор Дрюмонд и застина, забил очи в пода. Не искаше цицина на главата си, задето се е опитал да протестира, че го взимат на подбив.
1
Игра на думи. Името на момчето е Фич, а Феч, от англ. fetch, означава, от една страна, вземам, донасям, вкл. и за пръчка от куче, от друга дух, привидение, призрак. — Бел. прев.