— Какво имаш предвид? — отърси се Ребека от унеса, в които я бяха потопили ласкателствата на Сен Клер.
— Изпитана си като злато в горнило и като сребро в пот11.
— Не си играй с мен, Сен Клер.
В гората избуха бухал.
— Tenebrae factae sunt… — каза йезуитът. — „Настана тъмнина по цялата земя“12. Хайде да си лягаме да спим.
— Щеше ми се да не говореше толкова загадъчно! Така животът би бил много по-лесен!
Сен Клер се засмя и й посочи към постелята от клонки, която й беше направил.
— Трябва да слушаш по-възрастните от теб!
Девойката въздъхна ядно, след което се отдалечи, прескочи малкото поточе, което течеше наблизо, скри се зад един храст и се облекчи. После си изми ръцете и лицето във водата. Сен Клер също се поразходи наоколо, но когато се върна на полянката, тя го завари легнал до огъня. Ребека се сгуши в своето импровизирано легло. От мястото, на което лежеше, се виждаше само силуетът на йезуита и тя се зачуди дали е буден, или вече спи. Събитията от последните два дни не й даваха мира. Лицето на Рагуза, втренченият поглед на Купър, бесният галоп през гората, бягството от ловната хижа…
— Ребека?
— Да?
— Един глух човек паднал в реката и започнал да се дави. Тогава покрай него минал някакъв пътник. Какво можел да направи глухият, за да помоли за помощ?
— Стига с тези гатанки, Майкъл!
— Тази ми я казаха в Челмсфорд — отвърна той. — Странно — защо ли хората си мислят, че глухите не могат да викат?
— О, хайде заспивай вече!
Йезуитът тихичко се засмя и това беше последното нещо, което Ребека чу, преди самата тя да се унесе в сън.
Събудиха се малко след зазоряване, целите схванати от нощния студ. Сен Клер веднага се зае да накладе огън.
— Не се ли боиш, че Купър може да ни последва? — попита Ребека. — Би могъл да се върне с кучета…
— Сигурен съм, че човекът на Юда си има по-приятни неща за вършене в тази мразовита януарска утрин. Ние пък трябва да си доизядем заешкото.
И така, двамата се настаниха край огъня.
— Значи отиваме в Лондон, така ли?
— Не — отвърна Сен Клер, захвърляйки костта, която току-що беше оглозгал. — Имаме нужда от почивка, пък и трябва да се подготвим. Ще отидем при лейди Пелам в Оулпен Грейндж — тя ще ни помогне.
Щом приключиха, йезуитът стана и поведе Ребека през гората. Накрая стигнаха до някаква пътечка, но Сен Клер настоя да останат под прикритието на дърветата, за да могат да избягват пътуващите търговци, скитници и занаятчии, които минаваха оттам. Късно следобед девойката и йезуитът излязоха от гората и тръгнаха през някакви открити поля. Ребека забеляза, че недалеч от тях се вие пушек.
— Оулпен Грейндж! — обяви Сен Клер.
Старата господарска къща се издигаше в полите на едно хълмче — приятна постройка с измазани с бял хоросан стени, пресичани от черни греди, високи комини от червени тухли и сводести прозорци, отразяващи слабите лъчи на следобедното слънце. Сен Клер спря, огледа фасадата на къщата, след което поведе Ребека сред редица дървета, а после и през някаква малка градинка. Неколцина слуги се разминаха с тях, но не им обърнаха внимание. Накрая йезуитът преведе девойката през една странична портичка и двамата се озоваха в кухнята. Там вече ги спряха — някакво стреснато момче моментално се обърна към тях и ги попита какво търсят.
— Кажи на лейди Елинор — отвърна Сен Клер, — че Майкъл е пристигнал. Хайде, върви! Господарката ти ни очаква.
11
Перифраза на „Пота е за сребро, горнило — за злато, а сърцата Господ изпитва“ от Книга Притчи Соломонови (17:3). — Бел.прев.
12
Фразата се отнася до момента на разпъването на Христос на кръста и се среща при евангелистите Матей (27:45), Марк (15:33) и Лука (23:44). — Бел.прев.