Ребека остана очарована от циганите и с радост им помагаше в грижите около бебетата, които пътуваха в плетени кошове, преметнати през гърбовете на конете, в почистването на месото или пък в наклаждането на огъня. Сен Клер пък се занимаваше с конете и не спираше да смайва Конника със задълбочените си познания за билките. Циганите бяха започнали да наричат йезуита Петичио, което на техния език значеше „бъбривия свещеник“.
— Друг път случвало ли ти се е да пътуваш с цигани? — попита Ребека.
— В Англия — не, но в Германия и Франция — да. Познанията ми за езика им и за конете винаги ме правят желан гост в тяхната компания.
— Явно имаш много таланти — подкачи го девойката.
— Добре че не ме карат да готвя — поклати глава Сен Клер. — Тогава вече щяхме да го закъсаме. Дори едно яйце не мога да счупя, без да създам около себе си пълен хаос, а пък овесената ми каша има вкус на мазилка.
— Колко време ще останем с тях? — поиска да узнае Ребека.
Йезуитът вдигна поглед към мрачното небе. Двамата се возеха в един фургон в средата на колоната, недосегаеми за хапещия вятър.
— Пътуваме вече два дни, така че очаквам утре вечер да стигнем до покрайнините на Лондон.
Сен Клер се оказа прав. На следващата сутрин групичката им действително излезе на пътя за Бишъпсгейт16 и все по-често започнаха да срещат разни пътуващи търговци, правници и войници, както обичайната паплач, която обикаляше по пътищата — проститутки, бродяги, селяни, возещи се в каруци или пък тикащи ръчни колички, скитащи учени и бездомници.
Според йезуита не след дълго щяха да се натъкнат и на някой човек на Юда, така че настоя двамата с Ребека да останат скрити във фургона.
— Купър ни остави да избягаме, защото се надява, че ще го заведем до Фрогмор — каза той, — но рано или късно ще ни погне пак — йезуитът се облегна, изпружи краката си и добави нещо на латински.
— Какво беше това? — попита Ребека.
— Съжалявам — извини се Сен Клер. — Просто исках да се поперча с начетеността си.
— Не, не — настоя Ребека. — Чувала съм те да изричаш тези думи и преди. Веднъж след бягството ни от ловната хижа, когато се подслонихме в гората, и още веднъж в дома на лейди Пелам.
— Някога, много отдавна, живял един римски поет на име Овидий. Той бил много талантлив, но за съжаление, предизвикал гнева на император Август и бил заточен в едно градче край Черно море. Както и да е, там Овидий написал една много вълнуваща творба — сборник с поезия, наречен, „Тъги“. В този сборник се говори за неволите на изгнанието и се казва: „Мъка е всяка любов, но си с мъката свързан, щом любиш, мъчи те съблазънта, но все към нея стремиш.“17 и още: „Любя аз тази стрела, що ме в сърцето рани.“18
— И? — попита Ребека.
— Нищо. Просто аз също съм изгнаник — отвърна Сен Клер. — Скитам се далеч от дома…
— И къде е този твой дом?
— Един ден ще ти покажа. Обещавам, че ще ти хареса.
— Както и да е, кажи ми сега какво значат тези стихове за болезнената любов.
— Любовта винаги е болезнена, Ребека, и с времето заболява все повече. Моето изгнание ще приключи тогава, когато тази, която обичам, реши, че животът ми е изпълнил предназначението си.
— И коя е тази, която обичаш?
— Самата Любов, Ребека.
Девойката го срита по крака.
— Ама че си и ти! Не може ли поне веднъж да отговориш ясно?!
Сен Клер се засмя.
— Някога влюбвал ли си се? — попита го Ребека, а после бързо добави. — Разбира се, знам, че си свещеник и че си дал обет за дело…
— За целомъдрие и въздържание, да — довърши йезуитът. — Но актът на любов е просто едно изражение на любовта. Разбира се, че и свещениците се влюбват.
Той наклони главата си назад и лицето му се скри в сенките.
— А някога лягал ли си с жена?
— О, да, много пъти.
Сърцето на Ребека подскочи.
— Красива ли беше?
— Много — отвърна Сен Клер със сериозно изражение, но в гласа му се прокрадна шеговита нотка.
— Как се казва? — попита девойката обвинително.
— Ребека Ленъкс! Какво?! Нима двамата с теб не сме лежали заедно под звездите? — той отдръпна крака си, преди девойката да успее да го срита отново. — Ами ти? Успявал ли е някой хубав момък да те склони да си легнеш с него?
17
Овидий Назон, Публий. „Тъги“ (в „Елегии“), Кн. IV, Гл. 1:33-35, прев. Г. Батаклиев, изд. „Народна култура“, С. 1994. — Бел.прев.
18
Овидий Назон, Публий. „Тъги“ (в „Елегии“), Кн. IV, Гл. 1:37, прев. Г. Батаклиев, изд. „Народна култура“, С. 1994. — Бел.прев.