— Здравей — рече той. — Искала си да се поразхладиш, а?
— О, Бойд! — беше нейният отговор и мократа й ръка се протегна и допря неговата.
Поради отслабване на батерията или поради повреда синята светлина премигна и угасна.
Когато се издигнаха върху гладкия гребен на една вълна, Дънкан се обърна да погледне „Самосет“, който се открояваше като неясно петно в тъмнината. Не се виждаха светлини, но се чуваше тревожна глъч. Той долови гласа на капитан Детмар да надделява над виковете на другите.
— Да ти кажа, той съвсем не бърза иззмърмори Дънкан. — Защо не обръща? А, ето сега го прави.
Те чуха да дрънчат блоковете на гика при прехвърлянето на платното на другата страна.
— Това беше гротът — промърмори той. — Завъртял е наляво, а аз му казах надясно.
Те пак се вдигнаха на една вълна, и пак, и пак, преди да могат да различат далечната зелена десно-бордова светлина на „Самосет“, но вместо да остане неподвижна, което щеше да значи, че яхтата идва към тях, тя започна да пресича тяхното поле на зрение.
Дънкан изруга:
— Защо тоя дръвник отива натам? Нали има компас! Нали знае в коя посока се намираме!
Ала зелената светлина, единственото, което можеха да видят, когато се издигаха върху гребена на някоя вълна, все повече се отдалечаваше от тях, макар да отиваше срещу вятъра и да ставаше все
по-мъждива и по-мъждива. Дънкан се провикна високо няколко пъти и всеки път те долавяха много слабо гласа на капитан Детмар, който кряскаше
заповеди.
— Как би могъл да ме чуе в тая врява! — недоволствуваше Дънкан. д
— Той прави така, за да не може екипажът да те
чуе — отговори Мини.
Имаше нещо в спокойния й глас, което привлече
вниманието му.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че той не се мъчи да ни прибере — продължи тя със същия сдържан тон. — Той ме хвърли зад борда.
— Да не грешиш?
— Как ще греша? Аз бях при гротвантите и гледах дали ни заплашва още дъжд. Той сигурно е напуснал щурвала и се е прокраднал зад мене. Бях се хванала с едната ръка за щага. Той дръпна ръката ми изотзад и ме хвърли зад борда. Много жалко, че не си го разбрал, иначе си щял да останеш на яхтата.
Дънкан изстена, но няколко минути не каза нито
дума. Зелената светлина промени посоката си.
— Яхтата се обърна — изрече той. — Ти си права. Той нарочно обикаля около нас и застава срещу вятъра. Срещу вятъра те никога не ще могат да ме
чуят. Но чакай малко.
Той дълго време се провиква през една минута.
Зелената светлина изчезна и на нейно място се появи червена, което показваше, че яхтата пак се е
обърнала.
— Мини — каза той най-сетне, — много ми е
мъчно да ти го кажа, но ти си се омъжила за един глупак. Само един глупак можеше да се хвърли в
морето като мен.
— Какъв шанс имаме да бъдем прибрани… от някой друг кораб, искам да кажа? — попита тя.
— Един на десет хиляди или на десет хиляди
милиона. Няма параход, нито търговска линия, която да минава през тая част на океана. А няма й китоловни кораби, които да кръстосват Южните морета. Може да попаднем на загубена търговска шхуна, тръгнала напреко от Тутуанга. Но аз случайно зная, че тоя остров го посещават само веднъж в годината. За нас шансът е един на милион.
— И ние ще заложим на тоя шанс — допълни тя смело.
— Ти си цяло чудо! — Той вдигна ръката и до! устните си. — А пък леля Елизабет винаги се е чудила какво съм ти харесал. Разбира се, ще заложим на тоя шанс. И ще спечелим като нищо! Да стане нещо друго би било немислимо. Да става каквото ще да става! Той свали тежкия пистолет от колана и го пусна! да потъне в морето. Колана обаче запази.
— Сега се мушни в пояса и се опитай да поспиш. Гмурни се.
Мини послушно се гмурна и изскочи вътре в люшкащия се кръг. Дънкан я завърза с ремъците, а след това с колана от пистолета, прехвърлен през едното рамо, се закопча за пояса отвън.
— Имаме достатъчно сили за целия ден утре — каза той. — Слава богу, водата е топла. Във всеки случай първите двадесет и четири часа няма да са, много мъчителни. И ако някой не ни прибере до съмване, ще трябва само да издържим още един ден и толкоз.
Половин час те мълчаха. Дънкан, отпуснал глава на ръката си, с която се бе уловил за пояса, като че ли спеше.
— Бойд — тихо го повика Мини.
— Мислех, че си заспала — изръмжа той.
— Бойд, ако не се отървем…
— Няма да ги приказваш такива! — прекъсна я неучтиво мъжът й. — Разбира се, че ще се отървем. В това няма никакво съмнение. Някъде в тоя океан има кораб, който държи курс направо към нас. Почакай и ще видиш. И все пак бих искал да имам в мозъка си радио. Сега аз ще поспя, щом ти не искаш.