— Как е? — наруши мълчанието Удалов.
— Възможно е да се предадат предмети на разстояние — каза Минц. — Теоретически е възможно.
— А на практика?
Професорът въздъхна. Самолюбив беше той.
— Ще трябва още да поработиш, така ли? — запита Грубин.
— Да, ще трябва — каза професорът. — Да идем у дома.
Насред стаята беше монтиран загадъчен механизъм. От двете страни на вертикална стойка, отрупана с уреди и грубо прикрепени печатни схеми, имаше две малки площадки.
— Ето — каза професорът. — Това е максималното разстояние, на което мога да предам предмет. Засега поне…
Той взе от масата бутилка кефир, сложи я на едната площадка, включи тока, натисна няколко бутончета. Чу се ниско бръмчене и бутилката изчезна от площадката и моментално се появи на другата.
Раздадоха се аплодисменти. Грубин и Удалов горещо поздравиха професора с откритието.
— Сега само на един метър — каза Удалов. — А утре — на Луната.
— Естествено така е — потвърди Минц. — Но до Саратов за нас все още е далеч! Приятели, вие не можете да си представите колко енергия е необходима за тази цел.
— Тогава и Едуард няма да успее — каза Грубин. — Ами че при дадената ситуация вие, Лев Христофорович, сте просто Аполон.
— А той е Марсий, така ли? — Лев Христофорович хвърли поглед към прашната свирка на перваза на прозореца. — Не, аз никога не мога да бъда жесток към човек, който се е посветил на науката. Дори и да греши, дори и да надценява силите си. Нека дерзае в същия дух.
— Може ли да опитам? — запита Удалов.
— Може — отговори професорът. — Ето, ще натиснеш този лост до нулата, а това бутонче не много силно. Разбра ли?
Удалов се приближи до телепортиращия механизъм, но не можа да се въздържи и докара лоста под нулевия знак, с бутончето натисна до края.
Бутилката изчезна, но не се показа на другата площадка. Същевременно от двора се чу глух удар и някой възмутено извика.
Долу, залян с кефир, стоеше старецът Ложкин и беше страшно ядосан.
Нямаше как, извиниха му се, а после му разрешиха да телепортира своя часовник.
— Ако направим по-голям лост — каза Удалов, — веднага ще постигнем сто метра.
Той ни най-малко не се учуди и не се чувствуваше виновен. Смяташе се за участник в тази работа. А добричкият Саша Грубин през това време изтича за кефир, за да не оставят Минц без мляко.
Напрежението растеше. Наближаваше денят, когато при павилиончето за бира щеше да дойде съперникът. Какво ли е направил той? Дали е успял до Саратов, или не е успял? А може би пълен неуспех?
От една страна, искаше им се да не е успял, защото човекът е безсилен и патриотите от №16 желаеха техният професор да спечели. От друга страна, чувството за справедливост ги караше да желаят успех и на неизвестния самоук и прославяне на целия им град.
Точно един месец след подслушания в парка разговор Удалов, Грубин и Минц отидоха вечерта на мястото. Духовият оркестър свиреше много добре, безгрешно, барабанчикът и кларнетистът бяха оздравели. Беше чудесна топла вечер, пред павилиона имаше опашка за бира. Тримата съседи се приближиха до крайната масичка. Там самотно седеше и пиеше бира дребно, прегърбено човече.
— Вие сте Тюпкин, нали? — запита Удалов.
— Да, Тюпкин — каза човечето уплашено. — Но нямам нищо общо с тази работа.
— Едуард ще дойде ли?
Тюпкин замига на парцали и нищо не отговори.
— Не се тревожете — каза Грубин. — Ние нямаме никакви претенции към вас. Трябва ни Едуард. И не толкова той, а по-скоро неговото откритие.
— Нищо не знам — изписука Тюпкин. — Не съм в течение.
— Това не е вярно — каза Удалов. — Вие чакате Едуард, защото той ви беше определил среща тук във връзка с неговата идея за предаване на материя на разстояние. По-точно в Саратов. И ние искаме да научим дали е успял…
Неочаквано дребничкият Тюпкин хукна през храстите към естрадата.
За сериозни хора е неприлично да хукнат из парка подир някакъв си там Тюпкин, но в случая работата се отнасяше за откритие със световно значение. И затова се наложи да го догонят.
Настигнаха го чак на брега на реката, където се мъчеше да се скрие под една скамейка.
— Не бива така… — рече Удалов, като измъкваше дребното човече. — Кажи ни истината и тогава си върви по живо, по здраво. Не ти мислим злото.
— Мислите ми — възрази Тюпкин, цял разтреперан, сякаш се беше къпал с моржовете. — Само че аз нямам нищо общо. Ние с него просто ей така разговаряхме. Аз изобщо много малко го познавам…
— Не така, не така… — намръщи се Грубин. — Кажи си всичко поред.