Половин час отец Фьодор снова из стаята, дрънка глупости, като плашеше жена си с измененото си лице. Попадията разбра само едно: отец Фьодор се е подстригал без каквато й да е причина и иска да замине с глупашкия каскет наникъде, а нея оставя.
— Не те оставям — повтаряше отец Фьодор, — не те оставям, след една седмица се връщам. Нима човек не може да има работа? Може ли, или не може?
— Не може — отвръщаше попадията.
Човек кротък в обноските си с ближните, отец Фьодор трябваше дори да удря с юмрук по масата. Макар да удряше предпазливо и несръчно, тъй като никога преди не бе правил това, попадията все пак много се изплаши, метна шала на раменете и изтича до брат си за цивилни дрехи.
Останал сам, отец Фьодор помисли за минутка, каза си: „И на жените не им е леко“ и измъкна изпод кревата сандъче, обковано с ламарина. Такива сандъчета се срещат най-често у червеноармейците. Те са облепени с тапети на шарки и отгоре украсени с портрета на Будьони или с капак от цигарена кутия „Плаж“ с три красавици, излегнати на посипания със ситни камъчета батумски бряг. Сандъчето на Вострикови, за неудоволствие на отец Фьодор, също бе облепено с картинки, но тук го нямаше нито Будьони, нито батумските красавици. Попадията бе облепила цялата вътрешност на сандъчето с фотографии, изрязани от списание „Летопис на войната 1914 година“. Тук бе и „Превземането на Пшемисъл“, и „Раздаване топли дрехи на нисшите чинове на позициите“, и какво ли не още.
Отец Фьодор извади на пода наредените отгоре книги: едно течение от списание „Руски поклонник“ от 1903 година, въздебеличката „История на разкола“ и брошурката „Русин в Италия“, върху корицата на която бе отпечатан димящият Везувий, след това бръкна чак до дъното на сандъчето и измъкна старата, изтъркана качулка на жена си. Замижал от силната миризма на нафталин, която изведнъж пъхна от сандъчето, отец Фьодор раздра дантелите и ширитите и извади от качулката тежък платнен фишек. Фишекът съдържаше двадесет златни монети по десет рубли — всичко, що бе останало от търговските авантюри на отец Фьодор.
Той повдигнах обичайното движение на ръката си полите на расото и натъпка фишека в джоба на раираните си панталони. След това се приближи до скрина и извади от бонбониерата петдесет рубли от по три и пет рубли. В бонбониерата оставаха още двадесет рубли.
— За в къщи стигат — отсече той.
Глава IV
Музата на далечните пътувания
Един час преди пристигането на вечерния пътнически влак пред касата се бе наредил и поглеждаше страхливо към входните врати отец Фьодор, облечен с късо, малко под коленете, палто и с плетена кошница в ръка. Той се страхуваше да не би попадията, въпреки неговото настояване, да дотича на гарата да го изпраща и тогава будкаджията Прусис, който седеше в бюфета и черпеше с бира финансовия агент, веднага щеше да го познае. Отец Фьодор поглеждаше с почуда и свян своите открити за погледа на всички миряни раирани панталони.
Качването във влака носеше обичайния си скандален характер. Пътниците, превити под тежестта на преголемите торби, тичаха от локомотива до опашката на влака и от опашката до локомотива. Зашеметен, отец Фьодор тичаше заедно с всички. Като всички и той говореше с кондуктора угоднически, понеже и той като всички се страхуваше, че касиерът му е издал „неправилен“ билет, и едва когато го пуснаха най-после във вагона, си възвърна обикновеното спокойствие и дори се развесели.
Локомотивът изпищя с все сила и влакът потегли, като отнасяше Отец Фьодор в неизвестни далнини по работа загадъчна, но обещаваща явно големи изгоди.
Интересно нещо е железопътната зона. Попаднал в нея, и най-обикновеният гражданин чувствува известна загриженост и бързо се превръща или в пътник, или в получател на стоки и багаж, или просто в скитник без билет, помрачаващ живота и служебната дейност на кондукторските бригади и перонните контрольори.
От оня момент, когато гражданинът навлиза в железопътната зона, която той дилетантски нарича гара или спирка, животът му рязко се променя. Тутакси около него се заумилкват разни Ермактимофеевичи в бели престилки с никелирани плочки на лявата гръд и услужливо поемат багажа. От този момент гражданинът не принадлежи вече на себе си. Той е пътник и започва да изпълнява всички задължения на пътника. Тия задължения са много сложни, но приятни.
Пътникът яде твърде много. Простосмъртните нощем не ядат, но пътникът яде и през нощта. Яде той пържено пиле; което е скъпо за него, твърдо сварени яйца, вредни за стомаха, и маслини. Когато влакът преминава през стрелката, по полиците дрънкат много чайници и подскачат запънати във вестници пилета, лишени от бутчетата си, отскубнати от пътниците.