Тогава двамата се озърнаха боязливо и без да се гледат, но и като не изпускаха стола от вкопчаните си в него ръце, бързо тръгнаха напред, сякаш нищо не е ставало.
„Какво значи това?“ — мислеше си обезсърчен Иполит Матвеевич.
Какво мислеше непознатият — не можеше да се разбере, но походката му бе съвсем решителна.
Те ускориха крачките си и щом зърнаха в една глуха уличка празно място, засипано с чакъл и строителни материали, свърнаха натам като по команда. Тук силите на Иполит Матвеевич се учетвориха.
— Но пуснете най-после! — изкрещя той, без да се въздържа.
— Ми-ли-ци-я! — едва чуто извика непознатият.
И понеже ръцете и на двамата бяха заети със стола, те започнаха да се ритат. Ботушите на непознатия бяха подковани и отначало Иполит Матвеевич си изпати доста. Но той бързо се приспособи и като отскачаше ту надясно, ту наляво, сякаш танцуваше краковяк6, избягваше ловко ударите на противника и гледаше да го ритне в корема. В корема той не успя да го ритне, защото му пречеше столът, но затова пък улучи капачето на коляното му, след което противникът можеше да хвърля къчове само с левия крак.
— О господи! — зашепна непознатият.
И тогава Иполит Матвеевич видя, че непознатият, задигнал по най-възмутителен начин неговия стол, е не някой друг, а свещеникът от църквата „Флор и Лавър“ — отец Фьодор Востриков.
Иполит Матвеевич се слиса.
— Отче! — възкликна той и махна в почуда ръце от стола.
Лицето на отец Востриков стана лилаво и той разтвори най-сетне пръстите си. Неподкрепян от никого, столът се строполи върху натрошените тухли.
— Къде ви са мустаците, уважаеми Иполит Матвеевич? — с възможния най-язвителен тон запита духовната особа.
— Ами вашите къдрици къде са? Вие нали имахте къдрици?
Неизказано презрение се долавяше в думите на Иполит Матвеевич. Той обгърна отец Фьодор с поглед на необикновено благородство, взе под мишница стола и се извърна, за да тръгне. Ала отец Фьодор, съвзел се вече от смущението, не позволи на Воробянинов такава лека победа. И като викна: „Не, моля ви!“, той отново се вкопчи за стола. Бе възстановена първоначалната позиция. Вкопчили се в краката на стола, противниците стояха като котараци или боксьори, измерваха се един друг с погледи и отскачаха от една страна на друга.
Настъпи пауза, която спря дъха им и трая цяла минута.
— Значи, вие, свети отче — проскърца Иполит Матвеевич, — сте тръгнали да грабите моето имущество?
При тия думи Иполит Матвеевич ритна светия отец в бедрото.
Отец Фьодор се изхитри и със злоба ритна предводителя на дворянството в слабините така, че той се сви.
— Това не е ваше имущество.
— А чие е тогава?
— Не е ваше.
— А чие?
— Не е ваше, не е ваше.
— А чие е, чие?
— Не е ваше.
Съскайки така, те яростно се ритаха.
— А чие е имуществото? — изкрещя предводителят, като забиваше крак в корема на светия отец.
Надвивайки болката, светият отец твърдо каза:
— Това е национализирано имущество.
— Национализирано ли?
— Да, да-а, национализирано.
Те говореха толкова бързо, че думите им се сливаха.
— От кого е национализирано?
— От съветската власт! От съветската власт!
— От коя власт?
— От властта на трудещите се.
— А-а-а!… — изрече Иполит Матвеевич изтръпнал. — От властта на работниците и селяните?
— Да-а-а!
— М-м-м!… А може би вие, свети отче, сте партиец?
— М-може би!
Това Иполит Матвеевич не можа да издържи и като изрева: „Може би!“, с удоволствие се изплю в добродушното лице на отец Фьодор. Отец Фьодор мигновено плю в лицето на Иполит Матвеевич и също улучи. Нямаше с какво да си избършат слюнката — ръцете им бяха заети със стола. Иполит Матвеевич изскърца като отваряща се врата и с все сила хласна своя враг със стола. Врагът падна и повлече след себе си задъхващия се Воробянинов. Борбата продължи на земята.
Изведнъж се чу трясък — двата предни крака на стола едновременно се отчупиха. Забравили един за друг, противниците се заеха да разпарят ореховото хранилище на съкровището. С тъжния крясък на чайка се раздра английската дамаска на цветчета. Облегалото отлетя, отхвърлено от мощния напън. Иманярите разпраха зеблото заедно с медните копченца и наранявайки се в пружините, заровиха пръсти във вълнения пълнеж. Обезпокоените пружини задрънчаха. След пет минути столът бе оглозган. От него бяха останали жалки останки. На всички страни се валяха пружини. Вятърът гонеше прогнилата вълна из празното място. Извитите крачка лежаха в ямата. Брилянти нямаше…
— Е, намерихте ли? — запита Иполит Матвеевич задъхан.