— Та какви са днес магазините! Само опашки, а магазини няма. И имената на тия магазини са просто ужасни. Старгико!…
— Ех, знаете ли, Елена Станиславовна, това не е още нищо. Останали им са четири мотриси от „Общото електрическо дружество“. Тия, както и да е, ще се движат, макар каросериите им да са изпочупени!… Стъклата на прозорците не са с гумени рамки. Аз лично ги видях. Всичко ще дрънчи… Мрак! Но останалите мотриси — харковска изработка. Изцяло Госпромцветметал7. И километър не могат измина. Видях ги…
Шлосерът млъкна раздразнен. Черното му лице лъщеше на слънцето. Бялото на очите му жълтееше. Сред занаятчиите-механици, с каквито изобилствуваше Старгород, Виктор Михайлович Полесов бе най-несръчният и най-често изпадаше в затруднение.
Причина за това бе извънредно избухливият му нрав. Той бе сприхав лентяй. Постоянно се пенеше. Невъзможно бе да го намери човек в собствената му работилница, която се помещаваше във вътрешния двор на сграда №7 на малката уличка Перелешинска. Загасналото ковашко огнище стърчеше сиротно посред зидания навес, по чиито ъгли бяха струпани продупчени вътрешни велосипедни гуми, прокъсани автомобилни гуми „Треуголник“, ръждясали катинари — такива едни огромни, че с тях можеха да се заключват цели градове, варели за гориво с надписи „Indian“ и „Wanderer“, детска количка на пружини, навеки заглъхнало малко динамо, прогнили щавени каиши, омаслени кълчища, изтъркани листове гласпапир, австрийски щик и множество изпочупени, изкривени и изпомачкани боклуци и вехтории. Клиентите не намираха Виктор Михайлович. Той все някъде се разпореждаше. Работата не го интересуваше. Той не можеше да гледа спокойно, когато в неговия или в чужд двор влизаше каруцар с натоварена кола. Полесов тутакси излизаше на двора и сложил ръце на гърба, презрително наблюдаваше действията на каруцаря. Накрая сърцето му не издържаше.
— Кой влиза така? — крещеше той ужасен. — Завивай обратно! Изплашеният каруцар завиваше.
— Къде завиваш, муцуна такава? — терзаеше се Виктор Михайлович, като се спускаше към коня. — Ако в миналото те бяха пердашили здравата, сега щеше да знаеш как да завиваш.
Покомандувал така около половин час, Полесов се наканваше вече да се прибира в работилницата, където го чакаше непоправената велосипедна помпа, но ненадейно спокойният живот на града обикновено отново се нарушаваше от някакво пререкание. Ту на улицата се закачваха с осите си каруци и Виктор Михайлович даваше указания как най-добре и най-бързо да се откачат, ту сменяха телеграфен стълб и Полесов проверяваше дали е отвесен със свой собствен, специално донесен от работилницата отвее; ту пък минаваше пожарната и Полесов, разтревожен от звуците на тръбата и изгарян от огъня на безпокойството, тичаше след пожарникарските коли.
От време на време обаче стихията на истинската работа грабваше Виктор Михайлович. Той се затваряше за няколко дни в работилницата и мълчаливо работеше. Децата си търчаха на воля из двора и викаха, колкото си искат, каруцарите описваха по двора всевъзможни криви, на улицата колите изобщо преставаха да се закачат с осите си и пожарните коли и катафалки самотно летяха към мястото на пожара — Виктор Михайлович работеше. Веднъж, след едно такова страстно увлечение в работата, той изкара на двора като овен за рогата мотоциклет, сглобен от части на автомобили, пожарогасители, велосипеди и пишещи машини. Моторът от една и половина конски сили беше вандереровски, колелата — давидсоновски, а другите по-важни части отдавна бяха загубили фирмите си. От седлото висеше завързан с канап картонен етикет „пробен“. Събра се тълпа. Без да удостои някого с поглед, Виктор Михайлович завъртя педала с ръка. Близо десет минути нямаше никаква искра. След това прозвуча металическо щракане, машината затрепери и се обви в калносив пушек. Виктор Михайлович се метна на седлото и мотоциклетът с главоломна скорост го отнесе през тунела на средата на улицата и тук, сякаш поразен от куршум, веднага спря. Виктор Михайлович вече се канеше да слезе и да прегледа своята загадъчна машина, но тя изведнъж даде заден ход и като понесе своя създател през същия тунел, спря там, откъдето тръгна — сред двора, изпъшка недоволно и експлодира. Виктор Михайлович оцеля по чудо и през следващия период на увлечение сглоби от парчетата на мотоциклета стационарен двигател, който много приличаше на истински, но не работеше.
Венец на академичната дейност на шлосера-интелигент бе епопеята с вратата на съседната сграда №5. Жилуправата на тази сграда сключи с Виктор Михайлович договор, по който Полесов се задължаваше да приведе в пълен ред желязната врата на сградата и да я боядисва с някаква икономична боя, по своя лична преценка. От друга страна, жилуправата се задължаваше да заплати на В. М. Полесов след приемането на работата от специална комисия двадесет и една рубла и седемдесет и пет копейки. Гербовите марки оставаха за сметка на изпълнителя на работата.