Минала половин година в невъобразими мъчения, преди отшелникът да се обърне отново е молба към стареца. Втората молба смаяла още повече селянина. Отшелникът го молел да му донесе от града прах „Арагац“ против дървеници. Но и „Арагац“ не помогнал. Дървениците се размножавали неимоверно бързо. Непоклатимото здраве на отшелника, несломено от двадесет и пет годишно постничество, забележимо се влошавало. Започнал мрачен, отчаян живот. Ковчегът станал омразен и неудобен за отшелника Евпъл. Нощем, по съвета на селянина, той горял дървениците с борина. Те умирали, но не се предавали.
Изпробвано било и последното средство: препаратът братя Глик — розова течност с дъх на гнила праскова под названието „Клопин“8. Но и това не помогнало. Положението се влошавало. Две години след започването на голямата борба отшелникът случайно забелязал, че напълно е престанал да мисли за смисъла на живота, тъй като по цели денонощия се занимавал с избиването на дървеници.
Тогава именно той разбрал, че се е излъгал. Както и преди двадесет и пет години животът си бил все така безпросветен и загадъчен. Не успял да избяга от мирските тревоги. Оказало се невъзможно да се живее с тялото на земята; а с душата на небесата.
Тогава старецът станал и пъргаво излязъл от землянката. Наоколо му тъмна зелена гора. Било ранна, суха есен. Край самата землянка никнело цяло семейство месести манатарки. На едно клонче незнайна птичка пеела соло. Долетял шум от минаващ влак. Земята потреперела. Животът бил прекрасен. И старецът, без да се обръща, тръгнал напред.
Днес той е кочияш в конната база на Московското комунално стопанство.
След като разказа на Иполит Матвеевич тази във висша степен поучителна история, Остап избърса с ръкава на сакото малиненочервените си обуща, изсвири тържествено с уста и излезе.
Призори нахълта в стаята, събу се, постави малиненочервените си обувки върху нощната масичка и започна да глади лъскавата им кожа, като нареждаше нежно и страстно:
— Моите мънички приятели…
— Къде бяхте? — запита го Иполит Матвеевич сънливо.
— При вдовицата — глухо отвърна Остап.
— Е?
Иполит Матвеевич се понадигна на лакът.
— И ще се жените ли за нея?
Очите на Остап заискриха.
— Сега аз вече трябва да се женя, ако искам да постъпя като честен човек.
Иполит Матвеевич сконфузено изгрухтя.
— Пламенната жена — каза Остап — е блян за поета. Провинциална непосредственост. В центъра такива субтропици отдавна вече не съществуват, но по периферията на места още се срещат.
— Кога ще бъде сватбата?
— Вдругиден. Утре не може: Първи май е, всичко е затворено.
— Ами какво ще стане с нашата работа? Вие се жените… А може да се наложи да ходим в Москва.
— Защо се безпокоите? Заседанието продължава.
— Ами жена ви?
— Жена ми ли? Брилянтовата вдовичка? Последен въпрос! Внезапно отпътуване поради повикване от центъра. Кратък доклад в Малкия Совнарком. Прощална сцена и варено пиле за из път. Ще тръгнем с комфорт. А сега спете. Утре имаме почивен ден.
Глава XIII
Дишайте дълбоко: вие сте развълнуван!
Сутринта на Първи май Виктор Михайлович Полесов, измъчван от обичайната си жажда за дейност, изскочи на улицата и се понесе към центъра на града. Отначало разнообразните му дарби не можаха да намерят нужното приложение, защото нямаше още много народ и празничните трибуни, завардени от конни милиционери, бяха пусти. Но към девет часа в различни краища на града замрънкаха, засумтяха и засвистяха оркестри. От вратите изтичваха домакини.
Колона от музикработници, с меки обърнати яки, кой знае как се вмъкна сред манифестиращите железничари, объркваше стъпката и пречеше на всички.
Камионът, на който бе надянат зелен шперплатов локомотив серия „Щ“, все току връхлиташе върху музикработниците. При това от самия търбух на локомотива непрестанно крещяха към тружениците на обоя и флейтата:
— Къде ви е разпоредителят? Как?! По улица Красноармейска ли ще минете? Не виждате ли, че сте се вмъкнали и задръствате движението!
Тогава, за нещастие на музикработниците, се намеси Виктор Михайлович.