— Изчезнали? — изписка Воробянинов.
— Представете си, не. Представете си, че в тази неразбория те са оцелели. Както вече ви казах, те нямат музейна ценност. Струпали ги в склада и едва вчера, забележете, вчера, след седем години (седем години са стояли в склада!), били изпратени за публична разпродажба. Публичен търг в Главнаука13. И ако не са ги купили вчера или днес сутринта, те са наши! Доволен ли сте?
— Бързо! — изкрещя Иполит Матвеевич.
— Файтонджия! — провикна се Остап.
Качиха се, без да се пазарят.
— Правете ми метани, правете ми метани! Не се бойте, хофмаршале! Вино, жени и карти ни са осигурени. Тогава ще си уредим и сметката за синята жилетка.
В пасажа на Петровка, където се помещаваше залата за публични търгове, концесионерите се втурнаха буйни като жребци.
Още в първото помещение те видяха това, което толкова дълго търсеха. Десетте стола на Иполит Матвеевич стояха на извитите си крачета наредени, покрай стената. Дори тапицировката им не беше нито потъмняла, нито избеляла, нито пък протъркана. Столовете бяха нови и чисти, сякаш току-що излезли изпод надзора на старателната Клавдия Ивановна.
— Те ли са? — запита Остап.
— Господи, господи — повтаряше Иполит Матвеевич, — те са, те са. Същите. Този път няма никакво съмнение.
— За всеки случай да проверим — каза Остап, като се мъчеше да запази спокойствие.
Той се приближи до продавача:
— Моля, тия столове не са ли от Мебелния музей?
— Тези ли? Тези — да.
— А продават ли се?
— Продават се.
— Цена?
— Цената още не е определена. Продаваме ги на търг.
— Аха. Днес ли?
— Не. Днес търгът вече свърши. Утре от пет часа.
— А сега не се ли продават?
— Не. Утре от пет часа.
Невъзможно бе да се откъснат от столовете току-така, изведнъж.
— Позволете ни — прошепна Иполит Матвеевич — да ги разгледаме. Може ли?
Концесионерите дълго разглеждаха столовете, сядаха по тях, гледаха за приличие и други вещи. Воробянинов сумтеше и току побутваше Остап с лакът.
— Благодарете ми! — шепнеше Остап. — Правете ми метани, предводителю!
Иполит Матвеевич бе готов не само да прави метани на Остап, но дори да целува подметките на малиновочервените му чепици.
— Утре — мълвеше той, — утре, утре, утре.
Искаше му се да запее.
Глава XIX
Балотиране по европейски
Докато приятелите водеха културно-просветен живот, посещаваха музеи и се навъртаха около момичетата, в Старгород, на улица Плеханов, двойната вдовица Грицацуева, жена пълна и немощна, се съвещаваше и съзаклятничеше със своите съседки. Всички вкупом разглеждаха оставената от Бендер бележка и дори я гледаха срещу светлината. Но на нея нямаше водни знаци, а дори и да имаше, тайнствените драскулки на великолепния Остап едва ли биха станали по-ясни.
Минаха три дни. Хоризонтът си оставаше чист. Нито Бендер, нито Цедката за чай, ни кухата гривничка, нито столът се връщаха. Всички тия одушевени и неодушевени предмети бяха изчезнали по най-мистериозен начин.
Тогава вдовицата взе радикални мерки. Отиде в администрацията на „Старгородская правда“ и там набързо й скалъпиха обявлението:
Изчезнал е от къщи др. Бендер, 25—30-годишен. Облечен със зелен костюм, жълти чепици и синя жилетка. Брюнет.
Знаещите моля да съобщят срещу прилично възнаграждение. Улица Плеханов 15, Грицацуева.
— Ваш син ли е? — осведомиха се със съчувствие в администрацията.
— Мъж ми е! — отвърна мъченицата и скри лице в кърпичката си.
— Ах, мъж!
— Законен. Защо?
— Нищо. Не би било зле да се обърнете и към милицията.
Вдовицата се изплаши. Тя се страхуваше от милицията. Изпроводена от недоумяващите погледи, вдовицата си отиде.
Трикратно прозвуча призивът от страниците на вестник „Старгородская правда“. Но великата страна мълчеше. Не се и. Никой не се яви да получи приличното възнаграждение. Съседките продължаваха да сплетничат.
С всеки изминат ден челото на вдовицата ставаше все по-мрачно. И странно нещо: мъжът се мярна като ракета, отмъкна в черното небе хубавия стол и семейната цедка, но вдовицата все още го обичаше. Кой може да разбере сърцето на жената, особено на вдовицата?
В Старгород вече свикнаха с трамвая и се качваха в него без страх. Кондукторите викаха с бодри гласове: „Места няма!“ и всичко си вървеше така, сякаш трамваят бе прокаран в града още по времето на Владимир Червеното Слънчице. Инвалидите от всички категории, жените с деца и Виктор Михайлович Полесов се качваха в трамвая от предната платформа. На поканата: „Билети моля!“ — Полесов важно отвръщаше: „Карта“ — и си оставаше до ватмана. Карта той нямаше и не можеше да има.