Концесионерите се спряха в стаята, съседна на тръжната зала. Сега те можеха да наблюдават тържището само през стъклената врата. Пътят им за там бе вече преграден. Остап приятелски мълчеше.
— Възмутителни порядки — плахо запротестира Иполит Матвеевич — истинско безобразие! В милицията трябва да се оплачем от тях.
Остап мълчеше.
— Не, наистина дявол знае какво става! — продължаваше да се горещи Воробянинов. — По три кожи смъкват от трудещите се. Ей богу!… За някакви си десет вехти стола двеста и тридесет рубли! Просто да полудееш…
— Да — тъпо се обади Остап.
— Нали? — поде Воробянинов. — Човек просто може да полудее!
— Може.
Остап се долепи до Воробянинов, озърна се настрани и нанесе на предводителя къс, силен и незабележим за чуждото око удар в хълбока.
— На ти милиция! На ти скъпи столове за трудещите се от всички страни! На ти нощни разходки с момичета! На ти, побеляла брадо! На ти, дърти любовнико!
През цялото време на екзекуцията Иполит Матвеевич не гъкна.
Отстрани на случайния наблюдател можеше да се стори, че благовъзпитан син разговаря с баща си, само че бащата твърде възбудено си тресе главата.
— А сега — вън!
Остап застана гърбом към директора на предприятието и започна да наблюдава какво става в тръжната зала. След минута той се озърна.
Иполит Матвеевич все още стоеше зад него с изопнати по войнишки ръце.
— Ах, вие още ли сте тук, душа на обществото! Вън! Хайде…
— Дру-угарю Бендер — каза с умоляващ глас Воробянинов. — Другарю Бендер!
— Хайде! Хайде! И да не си се мяркал при Иванопуло! Ще те изгоня!
— Дру-угарю Бендер!
Остап не се обърна повече. В залата стана нещо, което така силно го заинтересува, че той пооткрехна вратата и започна да се ослушва.
— Всичко пропадна! — промърмори той.
— Какво пропадна? — угоднически запита Воробянинов.
— Продават столовете поотделно, ето какво. Може би искате да ги купите? Моля, няма да ви преча. Само че се съмнявам дали ще ви пуснат. Па и с пари, струва ми се, не сте пълен.
В този момент в тръжната зала ставаше следното: разбрал, че мъчно ще успее да измъкне от публиката изведнъж двеста рубли (доста голяма сума за дребната риба, която бе останала в залата), аукционистът реши да прибере тия двеста рубли на части. Отново започна наддаването за столовете, но вече поотделно.
— Четири стола от двореца. Орехови. Тапицирани. Работа на Гамбс. Тридесет рубли. Кой дава повече?
Цялата решителност и хладнокръвието на Остап бързо се възвърнаха.
— Ей, вие, любимецо на жените, стойте тук и никъде не мърдайте. След пет минути се връщам. А вие тук си отваряйте очите кой какво върши. Нито един стол да не излезе.
В главата на Бендер веднага назря план, единствено възможен при такива тежки обстоятелства, в каквито бяха изпаднали те.
Той изтича на Петровка, приближи се до най-близкия котел, където разтапяха асфалт, и влезе в делови разговор с безпризорните.
След пет минути, както бе обещал, той наистина се върна при Иполит Матвеевич. Безпризорните стояха готови край входа на тръжната зала.
— Продават ги, продават — зашепна Иполит Матвеевич, — четирите, и още два вече продадоха.
— Вие я наредихте така хубаво — каза Остап, — радвайте се сега! В ръцете ни беше всичко, разбирате ли — в ръцете ни! Можете ли да разберете това?
В залата се чуваше скърцащ глас, с какъвто природата дарява само аукционистите, крупиетата и джамджиите:
— И половина, вляво. Трети път. Още един стол от двореца. Орехов. Напълно запазен. И половина, в средата — първи път — и половина, в средата.
Три стола бяха продадени поотделно. Аукционистът обяви продажбата на последния стол. Ярост душеше Остап. Той отново се нахвърли върху Воробянинов. Оскърбителните му упреци бяха пълни с горчивина. Кой знае докъде би стигнал Остап в своите сатирични упражнения, ако не бе го прекъснал бързо приближилият се мъж с костюм от кафяв лодзински15 плат. Той размахваше месестите си ръце, навеждаше се, притичваше и подскачаше, сякаш играеше тенис:
— Кажете, моля ви се — обърна се той бързо към Остап, — тук ли е тръжната зала? Да? Тръжната зала? И тук наистина ли се продават вещи? Чудесно!
Непознатият отскочи и тутакси лицето му бе озарено от множество усмивки.
— Значи, тук действително продават вещи? И наистина могат евтино да се купят, така ли? Висока класа! Много, много! Ах!…