— Светците живеят в свое собствено време — казваше.
Бях за първи път в Рим, учех в Експерименталния център за кино и дълбоко преживявах страданията му. Живеехме на няколко крачки от Вила Боргезе, а пансионът беше всъщност модерен апартамент, чиято собственица заемаше две стаи и даваше под наем останалите четири на чуждестранни студенти. Наричахме я Хубавата Мария. Беше прекрасна, темпераментна, в разцвета на своята есен и спазваше свещената норма, че всеки е пълен господар в собствената си стая. В действителност тежестта на всекидневието носеше нейната по-голяма сестра, леля Антониета, истински ангел без крила. Работеше по цял ден, мъкнеше навсякъде кофата с парцала и лъскаше до невъзможност мраморните подове. Тя ни научи да ядем пойните птички, които ловеше съпругът й Бартолино, верен на лошия навик от войната. Той по-късно щеше да заведе Маргарито да живее в неговата къща, защото средствата нямаше да му стигнат за цените на Хубавата Мария.
Нищо по-подходящо за Маргарито от онзи пансион без закони. Постоянно ни поднасяше нови неща, дори призори, когато ни будеше страховитият рев на лъва от зоологическата градина на Вила Боргезе. Тенорът Риберо Силва си бе спечелил привилегията римляните да търпят ранните му упражнения. Ставаше в шест, взимаше лечебната си ледена вана, сресваше брадата и мустаците си а ла Мефистофел и облечен в халат на шотландско каре, с шалче от китайска коприна и парфюмиран, се отдаваше цял на репетициите. Винаги отваряше широко прозореца, дори под зимните звезди, и започваше да се разпява с фрази от известни любовни арии. Накрая се отпускаше и запяваше с пълно гърло. Всички очакваха момента, когато взимаше горно „до“, а лъвът от Вила Боргезе му отговаряше с рев, който разтърсваше земята.
— Ти си цял свети Марко, figlio mio4! — възкликваше леля Антониета с искрено учудване. — Само той е можел да говори с лъвовете.
Една сутрин лъвът не му отвърна. Тенорът запя любовния дует от „Отело“: „Gia nella notte densa s’estingue ogni chamor.“5 Изведнъж от дъното на двора долетя отговорът на красиво сопрано. Тенорът продължи и двата гласа изпяха целия откъс за удоволствие на съседите, които отвориха прозорци, за да пречистят домовете си с вълните на всесилната любов. Тенорът беше пред припадък, когато узна, че неговата невидима Дездемона е великата Мария Канилия.
Мисля, че тази случка всъщност помогна на Маргарит Дуарте да се приобщи към живота в къщата. Оттогава започна да сяда с нас на общата маса, а не както отначало в кухнята, където леля Антониета почти всеки ден му правеше удоволствието да му поднася майсторски сготвените пойни птички. След ядене Хубавата Мария ни четеше вестници, за да свикваме с италианската фонетика, и ни забавляваше с коментари на новините и с шеги. Един ден ни разказа по повод светицата, че в Палермо имало огромен музей с недокоснати трупове на мъже, жени и деца и дори няколко епископи, изровени от гробището на монасите капуцини. Това развълнува Маргарито и той не се успокои, докато не отидохме там. Достатъчно бе да хвърли поглед из мрачните галерии с безжизнени мумии, за да въздъхне с облекчение:
— Не са като нея. Веднага се вижда, че са мъртви.
Следобед Рим потъваше в августовската жега. Слънцето застиваше неподвижно в средата на небето и в тишината се чуваше само ромонът на водата — естественият глас на Рим. Към седем вечерта прозорците се отваряха изведнъж, за да поемат свежия въздух, който се раздвижваше, и щастлива тълпа се изсипваше на улиците с единствената цел да поживее сред трясъка на мотоциклетите, виковете на продавачите на дини и любовните песни между цветята по терасите.
Тенорът и аз не спяхме следобед. Той яхваше мотоциклета си, аз сядах отзад и носехме сладолед и шоколад на летните проститутки, които пърхаха под стогодишните олеандри на Вила Боргезе и търсеха изтощени от слънцето туристи. Бяха красиви, бедни и обичливи, като повечето италианки по онова време, носеха син тюл, розов поплин, зелен лен и се пазеха от слънцето с чадърчета, проядени от дъждовете през неотдавнашната война. Беше цяло удоволствие да си с тях, защото пренебрегваха законите на занаята и си позволяваха лукса да изгубят някой богат клиент, за да дойдат с нас на кафе и сладки приказки в барчето на ъгъла, да се разхождаме с файтон из алеите в парка или да одумваме детронираните крале и техните трагични любовници, които яздеха привечер на galoppatoio6. Често им служехме за преводачи пред някой заблуден гринго.