Когато се качи на палубата след закуска, животът на кораба бе променен. Багажът бе струпан в салона за танци сред всевъзможни предмети, купувани от италианците из приказните пазарчета на Антилите, а върху тезгяха на бара имаше един макак от Пернамбуко, затворен в клетка с железни орнаменти. Беше сияйно августовско утро. Прекрасна неделя от ония лета след края на войната, в които светлината бе като откровение, а огромният кораб се плъзгаше плавно с болезнени стонове по гладката повърхност на морето. Мрачната крепост на херцозите Д’Анжу започваше едва-едва да се откроява на хоризонта, но пътниците по палубата вярваха, че разпознават близки места, сочеха напосоки, без да са сигурни, и викаха радостно на южняшки диалекти. Госпожа Пруденсия Линеро, която по време на пътуването си бе спечелила много приятели, бе се грижила за децата, докато родителите ходеха на танци, и дори бе зашила едно копче на униформата на капитана, изведнъж ги видя чужди и различни. Запознанствата и човешката топлота, които й бяха помогнали да преодолее първоначалната носталгия в тропическата леност, сега бяха изчезнали. Клетвите във вечна любов, давани в открито море, се стопиха с приближаването на пристанището. Госпожа Пруденсия Линеро не познаваше изменчивата природа на италианците и си помисли, че злото не се таи в чуждите сърца, а в нейното, защото само тя отиваше там, откъдето останалите се връщаха. Сигурно с всяко пътуване е така, помисли тя, почувствала се за първи път болезнено чужда, докато наблюдаваше от палубата останките от унищожени светове на дъното на морето. Внезапно едно много красиво момиче близо до нея я стресна с ужасения си писък:
— Mamma mia!21 — извика тя и посочи дъното. — Погледнете там!
Беше някакъв удавник. Госпожа Пруденсия Линеро видя трупа му, поклащан от вълните, плешив мъж на зряла възраст, с неестествено жив вид и с отворени лъчезарни очи с цвета на утринно небе. Беше в официален костюм, с брокатена жилетка, лачени обувки и свежа гардения на ревера. В дясната си ръка стискаше малко пакетче, увито в луксозна хартия, а бледите му вкочанени пръсти се бяха сгърчили, вкопчени във фльонгата на панделката, единственото, което бе успял да хване в момента на смъртта.
— Трябва да е паднал от някоя сватба — подхвърли един офицер от кораба. — През лятото става често из тези води.
Беше мимолетен призрак, защото бяха влезли в залива, и други неща, не така зловещи, отвлякоха вниманието на пътниците. Госпожа Пруденсия Линеро продължи да мисли за нещастния удавник, чието сако се люлееше в дирята на кораба.
Щом навлязоха в залива, насреща им изскочи грохнал влекач и ги поведе между множеството останки от бойни кораби, разбити през войната. Колкото повече навлизаха сред ръждясалите отломъци, водата ставаше по-мръсна от петната мазут, а жегата по-непоносима от горещината в Риоача в два следобед. На другия край на прохода неочаквано изплува целият град, осветен от лъчите на обедното слънце, изпълнен с химерични дворци и стари шарени къщурки, сгушени в гънките на хълмовете. Тогава от размътеното дъно се надигна нетърпима воня, в която госпожа Пруденсия Линеро разпозна смрадта от изгнили раци в двора на къщата й.
Докато траеше маневрата, пътниците с радостни възклицания разпознаваха близките си сред тълпата на кея. Повечето от тях бяха повяхващи красавици с пищни гърди, пристегнати в траурни дрехи, заобиколени от рояци невероятно красиви деца и дребни пъргави съпрузи от безсмъртната порода мъже, които четат вестника след жените си и се обличат като прилежни писари независимо от горещината.
Сред тази пъстра празнична суматоха някакъв старец с жалък вид и просешко палто вадеше от джобовете си пълни шепи малки пиленца. Изведнъж те изпълниха целия кей, писукаха лудо навсякъде и само защото бяха вълшебни, много от тях продължаваха да тичат живи, след като безчувствената към чудесата тълпа бе минала през тях. Фокусникът беше оставил шапката си на земята, но никой не му хвърли от борда дори дребна монета милостиня.
Очарована от приказния спектакъл, сякаш изпълнен в нейна чест, понеже само тя благодари, госпожа Пруденсия Линеро не забеляза кога спуснаха трапа и лавина от хора заля кораба с вой и стръв като при пиратски абордаж. Зашеметена от ликуващите и от тежката воня на развален лук от потните им прегръдки, блъскана от ордата носачи, които яростно се бутаха да докопат повече багаж, се почувства заплашена от същата безславна смърт като пиленцата на кея. Тогава седна върху дървения си сандък с боядисани железни ъгли и остана безстрашна, като шепнеше безкрайни молитви за спасение от изкушенията и опасностите в земята на неверниците. Там я намери капитанът, самотна след отминалото бедствие в опустелия салон.