— Да отидем на друг етаж — каза тя.
— Само на този има трапезария, signora22 — отговори носачът.
— Няма значение — настоя тя.
Пиколото сви примирено рамене, затвори асансьора и довърши арията си, докато се изкачваха на петия етаж. Тук всичко бе по-небрежно, притежателката бе цъфтяща леля, която говореше лош испански, а фотьойлите във фоайето бяха празни. Трапезария наистина нямаше, но имаше уговорка близката гостилница да обслужва клиентите на хотела с намаление. Госпожа Пруденсия Линеро реши да остане една нощ, убедена от красноречието и чара на съдържателката, а се почувства и някак облекчена от факта, че във фоайето няма спящи англичани с розови колене.
Спалнята беше със спуснати щори в два часа следобед и в полумрака се чувстваше горска прохлада и тишина, подходяща човек да си поплаче. Щом остана сама, госпожа Пруденсия Линеро пусна двете резета и за първи път от сутринта уринира оскъдно и мъчително, което й помогна да си възвърне самочувствието, загубено по време на пътуването. Свали сандалите и колана, изтегна се на лявата страна на спалнята, прекалено широка и самотна за нея, като остави сдържаните сълзи да бликнат от другия извор.
Не само че за пръв път напускаше Риоача, но това беше един от малкото случаи, в които изобщо излизаше от дома си, откакто децата й си създадоха семейства и я напуснаха, а тя остана само с две босоноги индианки да се грижи за безчувственото тяло на съпруга си. Половината от живота й премина в спалнята с онова, което бе останало от единствения мъж, когото бе обичала и който прекара в летаргия близо трийсет години, проснат върху дюшек от кози кожи в ложето на младежката им страст.
Миналия октомври болният отвори очи в неочакван проблясък на разум, разпозна хората около себе си и помоли да извикат фотограф. Доведоха стареца от парка, с огромния фотоапарат с черно покривало и магнезиева светкавица за домашни снимки. Той сам поръчваше снимките: „Една за Пруденсия, заради любовта и щастието, които ми даде в живота“ — каза. Снимаха я първа. „Сега още две за любимите ми дъщери Пруденсита и Наталия“ — продължаваше той. Направиха ги. „Още две за синовете ми, гордост за семейството с тяхната обич и благоразумие“ — нареждаше. И така, докато хартията свърши и се наложи фотографът да отиде вкъщи, за да вземе още. В четири следобед в стаята вече не се дишаше от магнезиевия дим и от струпалите се роднини, приятели и познати, дошли да получат своите снимки, инвалидът започна да губи сили в леглото, сбогува се с всички и им помаха с ръка, сякаш отпътува от света на борда на някакъв кораб.
Смъртта му не донесе на вдовицата очакваното от всички облекчение. Напротив, беше така покрусена, че децата й се събраха да видят с какво могат да я утешат. Тя им отговори, че единственото, което иска, е да отиде в Рим да види папата.
— Ще ида сама в монашеските дрехи на свети Франсиск — предупреди тя. — Дала съм обет.
Единственото удоволствие, което й остана от годините на бдение, бе удоволствието да плаче. На кораба делеше каютата с две монахини, които слязоха в Марсилия, и прекарваше дълго време в банята, за да се наплаче без свидетели. Хотелската стая в Неапол бе единственото подходящо място да се наплаче на воля, откакто бе напуснала Риоача. И би плакала до следващия ден, до тръгването на влака за Рим, ако не беше съдържателката, която в седем часа почука на вратата, за да я предупреди, че ако не отиде навреме в гостилницата, ще остане без вечеря.
Служителят от хотела я придружи. Свеж вятър подухваше от морето и на плажа се виждаха няколко души, които се къпеха под слабите лъчи на залязващото слънце. Госпожа Пруденсия Линеро последва служителя по стръмните тесни улички, едва сега започнали да се пробуждат от неделния следобеден сън, и неочаквано се намери на сянка под навес с наредени маси за хранене с карирани червени покривки и консервни кутии вместо вази с хартиени цветя. Единствените посетители в този ранен час бяха самите сервитьори и един беден свещеник, който дъвчеше хляб и лук в един отдалечен ъгъл. Когато влезе, усети върху себе си погледите на всички, привлечени от кафеникавите й монашески дрехи, но не се смути, защото осъзнаваше, че присмехът на околните е част от покаянието. Сервитьорката събуди състраданието й, защото беше руса и хубава, говореше напевно и тя реши, че сигурно след войната в Италия е много лошо, щом такова момиче трябва да работи в кръчма. Въпреки всичко се почувства добре във ведрата атмосфера под навеса, а мирисът на яхния с дафинов лист от кухнята възбуди глада й, потиснат от тревогите на деня. За първи път от много време нямаше желание да плаче.