Побягна ужасена и в края на улицата пред нея отново блесна морският залез и усети гнилата миризма, като на пристанището в Риоача. Сърцето й се успокои. Разпозна лъскавите хотели по пустото крайбрежие, зловещите таксита, диаманта на първата звезда на огромното небе. В края на залива видя на кея самотния кораб, с който бе пристигнала, огромен, с осветена палуба, и почувства, че той вече няма нищо общо с нейния живот. Сви вляво, но не можа да продължи, защото улицата бе задръстена от тълпа зяпачи, едва удържани от полицейска кола. Цяла редица линейки чакаше с отворени врати пред сградата на нейния хотел.
Като надничаше зад гърбовете на любопитните, госпожа Пруденсия Линеро отново видя английските туристи. Извеждаха ги един по един на носилки, всички бяха безжизнени и достолепни и продължаваха да изглеждат еднакви — образ, повторен многократно, с униформените си вечерни костюми: фланелен панталон, вратовръзка на диагонални райета и тъмно сако с емблемата на Trinity College24, избродирана на горния джоб. Съседите, надвесени от балконите, и зяпачите, изпълнили улицата, ги брояха в хор като на стадион, докато ги изкарваха. Бяха седемнайсет. Сложиха ги в линейките по двама и ги откараха с оглушителен вой като при военна тревога.
Изтощена от толкова ужаси, госпожа Пруденсия Линеро се качи в асансьора, натъпкан с гости от другите хотели, които говореха на неразбираеми езици. Започнаха да слизат на всички етажи, с изключение на третия, където вратите бяха отворени, всички лампи светеха, но нямаше никого нито на рецепцията, нито в креслата във фоайето, където бе видяла розовите колене на седемнайсетте заспали англичани. Съдържателката на петия етаж коментираше възбудено нещастието.
— Всички са мъртви — каза тя на госпожа Пруденсия Линеро на испански. — Отровили се със супа от стриди на вечеря. Представете си! Стриди през август!
Подаде й ключа от стаята, обърна й гръб и продължи да обяснява на другите клиенти на своя диалект: „Понеже тук няма столова, всеки, който си легне, осъмва жив!“
Като едва сдържаше сълзите си, госпожа Пруденсия Линеро пусна резетата на вратата. После избута до нея писалището и фотьойла и накрая сложи сандъка, като непреодолима барикада срещу ужаса в тази страна, където се случваха толкова неща едновременно. После облече вдовишката си нощница, легна по гръб на спалнята и отправи седемнайсет молитви за вечния покой на душите на седемнайсетте отровени англичани.
Април 1980
Габриел Гарсия Маркес
Трамонтана
Видях го само веднъж в „Бокачо“ — модно заведение в Барселона, броени часове преди нелепата му смърт. Група млади шведи го бяха обсадили, като се опитваха да го отмъкнат със себе си в два часа през нощта, за да завършат веселбата в Кадакес. Бяха единайсет на брой и беше трудно да се различат, защото мъжете и жените изглеждаха еднакви — красиви, с тесни ханшове и дълги златисти коси. Той нямаше повече от двайсет години. Главата му бе покрита с непокорни къдри, кожата на лицето му беше мургава и гладка като на повечето карибски жители, научени от майките си да избягват слънцето, а дълбоките му арабски очи можеха да подлудят не само шведките, а може би и някои от шведите. Бяха го сложили да седне върху тезгяха като говореща кукла и докато пляскаха с ръце и пееха модерни песни, се мъчеха да го убедят да тръгне с тях. Обхванат от паника, той им обясняваше причините за своя отказ. Някой се намеси и изкрещя да го оставят на мира, но един от шведите се изрепчи, като се заливаше от смях.
— Той си е наш — кресна. — Намерихме го в кофата за боклук.
Бях влязъл с приятели малко преди това след последния концерт на Давид Ойстрах в Двореца на музиката и настръхнах от наглостта на шведите.
Още повече, че доводите на момчето бяха свещени. Имал подписан договор да пее антилски песни в известен бар и живеел в Кадакес до предното лято, когато връхлетял трамонтана. Успял да се измъкне на втория ден, решен никога повече да не стъпва там независимо с трамонтана или не, убеден, че ако някой ден се върне, го очаква смърт. Това бе типично карибско суеверие, което не можеше да бъде разбрано от банда рационално мислещи северняци, разгорещени от лятото и от силното отлежало каталунско вино, разбунило в главите им налудничави идеи.