не те измами външната съблазън!
Съдба, човек е слаб, за да решава.
Каквото кажеш ти, това да става!
Излиза.
ВТОРО ДЕЙСТВИЕ
ПЪРВА СЦЕНА
На морския бряг.
Влизат Антонио и Себастиан.
АНТОНИО
Защо не останете още при мен? Или нека поне ви придружа!
СЕБАСТИАН
Не, Антонио, благодаря ти. Над мене светят мрачни звезди и пагубността на моята съдба може да повлияе и на твоята. Моля те, остави ме да нося сам бедите си — ще бъда лоша отплата за твоята привързаност, ако стоваря някоя от тях върху теб.
АНТОНИО
Кажете ми поне къде отивате!
СЕБАСТИАН
И това не мога, защото тръгвам без определена цел. Но забелязвам в тебе чудесната черта на скромността, която те възпира да изтръгнеш от мен онова, което бих искал да запазя за себе си. И тъкмо затова се чувствам задължен от възпитанието да ти се открия. Знай, Антонио, че макар да се наричах досега Родриго, истинското ми име е Себастиан. Аз съм син на оня Себастиан от Митилин19, за когото ми каза, че си чувал. Той остави две деца — мене и сестра ми, — родени в един и същи час. О, защо не пожела небето да ни даде и едновременна смърт! Но ти измени всичко, като ме измъкна от пенестите вълни цял час след като те бяха погълнали сестра ми.
АНТОНИО
О, горката!
СЕБАСТИАН
Една девойка, за която — макар да си приличаме много с нея — мнозина казваха, че е красива. Аз, разбира се, не можех да вярвам изцяло на възторзите от нейната външност, но колкото до душата й, смея да заявя, че и завистта дори беше принудена да я признае за прекрасна. Морето я погълна, но напразно очите ми се опитват да удавят в солените си води спомена за нея!
АНТОНИО
О, колко сте нещастен! Простете ми, моля ви, за скромния прием.
СЕБАСТИАН
Не, ти ми прости за грижите, които ти създадох!
АНТОНИО
Ако не искате да убиете един, който ви обича, позволете ми да бъда ваш слуга!
СЕБАСТИАН
Ако ти не искаш да убиеш един, когото си спасил, не настоявай! Гръдта ми прелива от нежност, а аз тъй приличам по нрав на майка си, че още миг и очите ще ме издадат. Отивам в двореца на княз Орсино. Сбогом!
Излиза.
АНТОНИО
Да те закрилят всички божества!
Аз имам неприятели в двореца.
Ако не бяха те, не бих оставил
да ме очакваш дълго… Не, отивам!
За този момък, толкоз мил и драг,
бих срещнал най-жестокия си враг!
Излиза.
ВТОРА СЦЕНА
Улица в столицата.
Влизат Виола и Малволио.
МАЛВОЛИО
Не бяхте ли вие току-що при графиня Оливия?
ВИОЛА
Току-що, господине — с умерен ход успях да дойда само дотук.
МАЛВОЛИО
Графинята ви възвръща този пръстен, господине. Бихте ми спестили труда, ако си го бяхте взели обратно сам. Графинята ви моли да внушите на господаря си безнадеждната увереност, че тя не го желае. И още: тя каза да не сте дръзнали да идвате вече при нея освен за да й съобщите как князът е приел отблъсъка й. Вземете!
ВИОЛА
Но тя го взе от моята ръка —
обратно аз не ща да го приема!
МАЛВОЛИО
Нищо подобно, господине! Вие нахално сте й го хвърлили и тя нареди той да ви бъде върнат по същия начин. Ако мислите, че си струва да се наведете за него — ей го пред очите ви; ако не — нека бъде на този, който го намери!
Излиза.
ВИОЛА
Не съм й дала пръстен! Не разбирам
какво туй значи! Ах, дано не я е
омаял моят образ! Май е тъй!
Тя гледаше ме с ей таквиз очи
и просто й се сплиташе езикът!
Изглежда, се е влюбила във мен
и хитростта на пламналата страст
ме кани с грубостта на тоз приятел.
Не щяла пръстена на моя княз —
но моят княз не й е пращал пръстен!
За мен е той, разбирам. И ако
това е тъй — а то е тъй — горката,
за нея щеше да е по-добре
да бе се влюбила в безплътен сън!
О, външност, днес разбирам как със тебе
Лукавия подмамва нас, глупачки,
и как без труд двуличните красавци
успяват своя лик да отпечатат