— Имам дъщеря. Толкова красива дъщеря.
Зад себе си той чу последните, случайни изстрели. Полето и небето бяха обгърнати от неземен мрак. Обзе го желание да изхлипа, но дори това не му се подчиняваше. Падна на колене, скоро щеше да рухне на земята.
— Моля ви — задави се той.
— Елате при мен, красиви деца. Елате при мен в мрака.
Някой го изправи на крака: Тифти. Лицето му беше съвсем близо. Ворхис едва успяваше да фокусира погледа си върху него. Мъжът го дърпаше за ръката.
— Вор, ела!
Езикът му беше надебелял в устата.
— Жената… — но нямаше никого, мястото, където тя стоеше, беше празно. — Видя ли я?
— Няма време! Трябва да стигнем до кулата!
Ворхис не искаше нищо подобно. С последната частица от силата си той се отдръпна.
— Трябва да ги намеря!
Прикладът на Тифти сложи край на всичко. Един отсечен удар по главата, вещо прицелен. Пред очите на Ворхис се завъртяха звезди. После светът се обърна надолу с главата, когато Тифти го грабна за кръста, преметна го през рамо и хукна. Дебелите листа тичаха покрай него и го шибаха по лицето. Семейството му беше мъртво, знаеше го. Тифти нямаше да дойде за него, ако не бяха мъртви. Още изстрели, крясъците на умиращите около него. Укритията, каза някакъв глас. Дошли от укритията. Кой би оцелял в този ден? И Ворхис разбра, за свое безкрайно съжаление, че той отново ще е сред оцелелите.
Изскочиха от царевицата на открито. Навесът беше превърнат в развалина, брезентът — разкъсан, всичко беше попиляно. Навсякъде имаше трупове, но той не видя детски сред тях. Малките бяха изчезнали. Елате при мен, красиви дечица. Елате при мен в мрака. И когато вратата на кулата тропна зад него и той се строполи на пода, изпаднал най-накрая в милостиво безсъзнание, последната му мисъл беше:
Защо трябваше точно Тифти да ме спаси?
IV
Пещерата
Есента, 97 Сл.В
Двайсет и четири
Най-после Улгаст беше дошъл при Ейми. Дошъл беше в сънищата ѝ.
Понякога тези сънищата бяха за едно място, друг път за друго. Случили се истории, събития и чувства от миналото, които се възпроизвеждаха; бяха и бъркотия, смесица, наслагване на образи, преподредени по съвършено различен начин. Тези сънища бяха животът ѝ, миналото ѝ, примесено с настоящето, и заемаха съзнанието ѝ с такава пълнота, че след като се събудеше, стреснато осъзнаваше, че съществува в проста реалност от стабилни предмети и подредено време. Сякаш светът на будуването и светът на съня си бяха разменили местата — последният притежаваше изпълнена с живот способност да измества, която не избледняваше, когато тя се движеше по следите на деня си. Докато изливаше вода от кофа, четеше на децата, насядали в кръг или метеше нападали листа от двора, изведнъж, без предупреждение, съзнанието ѝ се потапяше под повърхността на видимия свят в течението на подводна река.
Въртележка, светлините ѝ се въртяха и прозвънваха. Вкусът на студено мляко и прашец от пудра захар по устните ѝ. Стая със синя светлина, умът ѝ блуждаеше трескаво и нечий глас — гласът на Улгаст — който внимателно я изважда от мрака.
Върни се при мен, Ейми, върни се при мен.
Най-въздействащият от всички беше сънят със стаята: мръсна, с лош мирис, струпани на купчини дрехи, съдове със стара храна навсякъде, телевизор, който каканиже с безсмислена жестокост в ъгъла, жената, за която Ейми осъзнава, че е майка ѝ — изблик на безнадежден копнеж придружи осъзнаването на този факт — се движи из претъпканото място, излъчва паника и енергия, събира неща от пода, хвърля ги в раници. Ела, миличка, събуди се. Трябва да тръгваме, Ейми. Напускаха, майка ѝ си тръгваше, светът се разполови и от едната страна беше Ейми, а от другата — майка ѝ, мигът и чувствата от раздялата бяха неестествено удължени, все едно че наблюдаваше майка си от кърмата на кораб, който отплаваше от пристана. Разбра, че именно от това място, от тази стая е започнал животът ѝ. Че всъщност става свидетел на раждане.
Но те не бяха само двете. И Улгаст беше там. Това беше безсмислено. Улгаст беше влязъл в живота ѝ по-късно. Но в логиката на съня неговото присъствие беше забележително ненатрапчиво. Улгаст беше там, защото беше. Отначало Ейми преживяваше присъствието му не като телесна реалност, ами като светеща пара от емоции, която се носи над сцената. Колкото повече усещаше, че майка ѝ си отива от нея, забързана по свои причини, които Ейми нито споделяше, нито разбираше — нещо ужасно се беше случило — толкова по-живо тя го усещаше. Обземаше я дълбоко спокойствие, наблюдаваше с чувство на отдалеченост, знаеше, че тези събития, които, изглежда, се случваха в живото настояще, всъщност са се случили много отдавна. Едновременно ги преживяваше за пръв път и си ги припомняше — беше и актьор, и наблюдател — със странния Улгаст, който сега откри, че седи на ръба на леглото ѝ, а майка ѝ не се виждаше никъде. Той носеше тъмен костюм и вратовръзка, беше бос. Наблюдаваше съсредоточено ръцете си, които държеше пред себе си, допрял върховете на пръстите. Тук е църквата, напевно рече той, размахал само двата показалеца, а тук е камбанарията. Отвори вратата — палците му се разделиха и показаха другите му шаващи пръсти — и виж всички тези хора. Здравей, Ейми.