— Да вървим, омбрес18.
Промъкна се, сниши се и се озова в десетсантиметрова застояла мръсотия. Ед и Цепс пропълзяха след него.
— Ама че гадост.
Майкъл бръкна в утайката и отвори дренажната тръба. Тримата започваха да избутват с четките остатъка през нея. Вътре беше поне трийсет и осем градуса, от тях потече пот. Влагата от дъха им замъгли прозрачната част от екраните на защитните им шлемове. Когато изчистиха най-лошото, изсипаха разтворителя, окачиха пръскалките и започнаха да пръскат по стените и пода.
Разговорите бяха невъзможни заради костюмите и рева на компресора. Можеха да мислят само как да довършат работата и да излязат. Работеха само от две минути, когато Майкъл почувства почукване по рамото. Той се обърна и видя Цепс да сочи към Ед. Мъжът стоеше и гледаше стената като статуя, пръскачката висеше отпуснато до тялото му. Докато Майкъл гледаше, тя се изхлузи от ръката му, Ед май не забеляза.
— Нещо става с него! — надвика врявата Цепс.
Майкъл пристъпи и обърна Ед за раменете. Мъжът гледаше безизразно.
— Ед, добре ли си?
Лицето на мъжа живна.
— О, здрасти, Майкъл — рече той прекалено ведро. — Здрасти-здрасти. Ей-оо.
— Какво казва? — извика Цепс.
Майкъл приближи пръст до гърлото си, за да каже на Цепс да спре компресора. Погледна внимателно Ед.
— Поговори с мен, друже.
Мъжът се разкикоти като момиченце. Дишаше трудно, едната му ръка се вдигна към предпазната маска.
Заговори неясно и несвързано.
Майкъл разбра какво ще се случи. Ед понечи да вдигне маската си и Майкъл го улови за ръце. Мъжът не беше дете, не беше и слабак. Заизвива се ожесточено, за да се освободи от хватката на Майкъл, опитваше се да се отскубне, лицето му беше посиняло от паниката. Не беше паника, осъзна Майкъл, ами хипоксия. Тялото му се сгърчи силно, краката му омекнаха и рухна с цялата си тежест в ръцете на Майкъл.
— Цепс, помогни ми да го извадим!
Цепс улови краката на мъжа. Тялото му беше съвсем отпуснато. Двамата го измъкнаха през отвора.
— Някой да го поеме! — извика Майкъл.
Появиха се ръце, които да го измъкнат от другата страна. Двамата избутаха тялото на Ед през отвора. Майкъл се промъкна навън, свали маската и ръкавиците си в мига, в който излезе на чист въздух. Ед лежеше по гръб на твърдата земя. Някой беше свалил шлема му и раницата. Майкъл коленичи до тялото му. Човекът лежеше в зловеща неподвижност и не дишаше. Майкъл постави основата на дясната си ръка в центъра на гърдите на Ед, лявата сложи отгоре ѝ, преплете пръсти и натисна. Нищо. Отново натисна, после пак, преброи до трийсет, както го бяха учили да постъпва, след това мушна ръка под врата на Ед, за да отвори дихателната тръба, стисна носа му и притисна уста в сините устни на мъжа. Едно вдишване, две, три. Умът на Майкъл беше хладнокръвен като лед, изцяло съсредоточен върху целта си. Гърдите на Ед се повдигнаха, поеха мощно въздух. Обърна лицето си на една страна, давеше се и кашляше.
Майкъл се залюля назад на пети, седна на земята. Пулсът му биеше лудо от адреналина. Някой му подаде манерка: Цепс.
— Добре ли си, приятел?
Въпросът дори нямаше смисъл за него. Отпи щедра глътка, изжабури водата в устата си и плю.
— Да.
Накрая някой помогна на Ед да се изправи на крака. Майкъл и Цепс го съпроводиха до халето. Помогнаха му да седне на пейките.
— Как се чувстваш? — попита Майкъл.
По страните на Ед се беше появил малко цвят, въпреки че кожата му беше влажна и лепкава. Той нещастно поклати глава.
— Не знам какво стана. Мога да се закълна, че проверих кислорода си.
Майкъл вече беше проверил сам: бутилките бяха празни.
— Ед, може би е време.
— Иисусе, Майкъл. Уволняваш ли ме?
— Не. Изборът е твой. Казвам само, че не е срамно да признаеш, че работата е приключила. — Ед не отговори, Майкъл се изправи на крака. — Помисли. Ще те подкрепя с каквото и да решиш да се занимаваш. Искаш ли да те откарат до бараките?
Ед се взираше неутешимо в пространството. Майкъл можеше да прочете истината по лицето му: мъжът нямаше друго, освен работата си.
— Мисля да поседя тук малко. Да се съвзема.
Майкъл излезе от халето и завари останалите от екипа да се мотаят около вратата.
— По дяволите, какво сте тръгнали да обикаляте наоколо?
— Смяната свърши, шефе.
Майкъл погледна часовника си: наистина беше свършила.
— За нас не е. Край на представлението. Връщайте мързеливите си задници на работа.
Полунощ минаваше, когато Лор му каза:
— Извадил е късмет Ед.