— Питър Джаксън, да не повярва човек!
— Рояци, Майкъл. Огромен си.
Гръдният кош на приятеля му се беше удвоил и опъваше тъканта на комбинезона му, по ръцете му се виеха мускули. По страните на лицето му беше поникнала гъста руса и груба четина.
— Правичката да ти кажа, тук няма кой знае какво да се прави друго, освен да се рафинира нефт и да се вдигат гири. И послушай умния, никой не използва тази дума тук. Всичко е „това мамка му“ и „онова мамка му“. — Той посочи към масата. — Това е екипът ми. Поздравете Питър, омбрес.
Питър се запозна с всички и се постара да запомни имената, но знаеше, че след няколко минути няма да помни нито едно.
— Гладен ли си? — попита Майкъл. — Не е зле кльопачката, стига да дишаш през устата.
— Най-напред трябва да доложа за пристигането си на Вътрешната.
— Той може да почака. Дванайсет точно е, има големи шансове Старк вече да се е насмукал. Всъщност трябва да видиш Карловиц, но той отиде до резерва. Ще ти донеса чиния.
По време на обяда си размениха новини, върнаха подносите си в кухнята и излязоха.
— Винаги ли мирише толкова зле? — попита Питър.
— О, днес денят е хубав. Когато вятърът се завихри насам, ще ни разплаче. Носи всичката смрад от канала. Хайде, ще те разведа най-подробно.
Първата им спирка беше в бараките, пепелива четвъртита сграда с ръждясал тенекиен покрив. Отделени със завеси легла се редяха покрай стените. Огромен мъж с продълговато лице седеше на масата в средата на стаята и разбъркваше тесте карти.
— Това е Хуан Суитинг, заместника ми — рече Майкъл. — Отговаря на името Цепс.
Двамата се здрависаха, мъжът го поздрави с изръмжаване.
— Как получи името Цепс? — полюбопитства Питър. — Не съм го чувал.
Мъжът сви ръце и бицепсите му се издуха като два едри грейпфрута.
— Аха — рече Питър, — ясно.
— Няма място за притеснения — успокои го Майкъл, — има още какво да се желае за обноските му и докато чете, мърда устни, но се държи много прилично, стига да не забравяш да го храниш.
От едно от леглата се появи жена, облечена само по бельо. Прозя се в ръка.
— Иисусе, Майкъл, исках да дремна малко — за удивление на Питър тя обви ръце около врата на Майкъл и лицето и просветна от алчна усмивка. — Освен, разбира се…
— Не му е времето, ми амига19… — Майкъл внимателно се освободи. — Ако не си забелязала, не сме сами. Лор, Питър. Питър, Лор.
Тялото ѝ беше слабо и силно изсветлялата ѝ от слънцето коса беше късо подстригана. Привлекателна, но по необичаен, леко мъжкарански начин, излъчваше откровена, дори животинска сексуалност.
— Ти ли си онзи тип?
— Точно така.
Тя се разсмя знаещо.
— Ами късмет, приятел.
— Лор е четвърто поколение нефтохимик — обясни Майкъл. — Направо пие нефт.
— Това е занаят — рече Лор и се обърна към Питър. — Значи вие, момчета, сте израснали заедно. Споделете тайната с момичето. Той какъв беше?
— Почти най-умното момче. Всички му викаха Веригата. Нещо като прякор.
— И то глупав. Много благодаря, Питър.
— Веригата — вкуси думата Лор. — Знаеш ли, някак ми харесва.
На масата Цепс, който нищо не беше казал, изимитира женски стон.
— О, Верига, о, Верига, накарай ме да се чувствам като жена…
— Млъквайте и двамата! — Майкъл се беше изчервил в противоречие с новооткритата си мъжественост, Питър обаче усещаше, че част от него се радва на вниманието. — На колко сте, тринайсет? Хайде, Питър — той го насочи към вратата, — да оставим дечурлигата.
— До скоро, лейтенант — весело извика Лор, докато двамата излизаха. — Искам да чуя всички истории.
В засилващата се жега Майкъл показа на Питър рафинерията, като го заведе на една от кулите и му обясни процеса по рафиниране.
— Доста опасно ми се струва — рече Питър.
— Става това-онова, така е.
— Къде е резервът? — Питър знаеше, че нефтът идва от разположено дълбоко под земята депо.
— На осем километра северно оттук. Всъщност става дума за естествен солен купол, част от стария Стратегически петролен резерв. Нефтът плува, затова ние вкарваме вътре с помпи морска вода и той излиза.
Приятелят му беше усвоил нещо от говора на тексасците, забеляза Питър. Изговаряше думата „нефт“ като тях.
— Колко остава?
— Колкото щеш, като цяло. По наши преценки достатъчно, за да рафинираме още петдесет години.
— А щом свърши?
— Търсим още. Пълно е с хранилища из Хюстънския канал за товарене. Това там си е токсично блато, а и гъмжи от дремльовци, но би ни оправило за известно време. Другото най-близко хранилище е Порт Артур. Няма да е лесно да преместим операцията натам, но с достатъчно време бихме могли да се справим — той сви рамене фаталистично. — И в двата случая се съмнявам, че ще съм жив, за да се тревожа.