Но Джаки не гледаше крановете. Когато камионът се насочи към навеса на последния контролен пункт, Сара видя на стената на периметъра думи, изрисувани с широки мазки бяла боя, протекла надолу:
СЕРДЖО Е ЖИВ!
Двама души топяха четки с дълги дръжки в кофи със сапунена вода и се готвеха да заличат надписа. До тях стоеше помагач, на гърдите си държеше пушка. Той погледна към превозното средство, срещна погледа на Сара за един леден миг. Тя отмести своя.
— Фишър, да не видя нещо, което те интересува?
Гласът принадлежеше на един от помагачите, които пътуваха в задната част на камиона, спретнат мъж на около двайсет и пет, казваше се Вал.
— Не, сър.
През последните пет минути от пътуването тя не вдигна поглед от пода. Серджо, мислеше си Сара. Кой е Серджо? Рядко изговаряно открито, името притежаваше почти омайваща сила: Серджо, водачът на бунта, онзи, който поставяше бомби по пазарите, полицейските станции и къщите на пазачите, който с помощта на невидимите си приятели, изглежда, се движеше като призрак из Отечеството и възпламеняваше оръжията на разрушението. Сара разбираше, че думите на оградата са нещо като подигравка. Тук сме, казваха те, стоим, където стоите вие сега, ние сме навсякъде сред вас. Методите на Серджо се отличаваха с почти неразбираема жестокост. Целите на бунтовниците бяха местата, където биха могли да се съберат помагачи, програма за избиване и разруха, но ако човек се окажеше на грешното място в грешното време, присъствието му нямаше да промени плановете им. Някоя жена или мъж щеше да разгърне палтото си, под което се криеше редица от пръчки динамит, привързани към гърдите им, за да се взриви и случайно попадналият там. И винаги в последния момент, вече поставили палец на детонатора, взривяваха и изпращаха себе си и попадналите в обсега на взрива в небитието с думите: Серджо е жив!
Превозът стигна завода и работниците слязоха. Във въздуха тегнеше миризмата на дрожди. Още четири камиона с работници дойдоха след тях. Сара и Джаки бяха пратени на мелачката, както и повечето жени. Сара така и не разбра защо се постъпва така — работата беше нито повече, нито по-малко противна от всяка друга. Царевичното зърно се смилаше, след това се смесваше с гъбични ензими и при ферментацията се превръщаше в гориво. Миризмата беше толкова силна, че сякаш се беше просмукала в самата ѝ кожа, но Сара трябваше да признае, че имаше и далеч по-неприятни работи: да се грижи за свинете, да работи в обработката на отпадъците или в калните кочини. Подредиха се на опашка за проверка от началника, вързаха кърпи около лицата си и тръгнаха през пещеристото пространство към работните си места. Зърното се съхраняваше в огромни кофи с кранове в долната част, от тези кранове те изваждаха по един бушел22 и го сипваха в мелачката, където въртящите се камъни смилаха зърната на храна. Сокът от зърното се освобождаваше и образуваше лепкава паста, която полепваше по вътрешните стени на мелачката. Задължение на работника беше да я маха. Задачата изискваше голяма сръчност и пъргавина, тъй като лопатките не преставаха да се въртят. Работата се усложняваше от студа, който правеше и най-простото движение бавно и неточно.
Сара започна работа. Денят, който предстоеше, щеше да премине в нещо като транс. Това умение беше усвоила през изминалите години; използваше хипнотичния ритъм на работа да изтрие всяка мисъл от ума си. Да не мисли: това беше целта. Да заеме изцяло биологично състояние, сетивата ѝ да възприемат само най-належащите физически данни: бръмченето на лопатките на мелачката, вонята на ферментиращото зърно, топката от студена празнота в стомаха си, в който нищо и никаквата купа водниста овесена каша отдавна беше асимилирана. За тези дванайсет часа тя беше обитателка на равнината номер 94801 и нищо друго. Истинската Сара, онази, която мислеше, чувстваше, имаше спомени — Сара Фишър, Първа Сестра, гражданка на Колонията, дъщеря на Джо и Кейт Фишър и сестра на Майкъл, любима на Холис, приятелка на мнозина, майка на дете — беше скрита далеч в сгънато парче хартия, пъхнато като талисман в джоба ѝ.