Косата си. Когато насочи вниманието си към огледалото, я обля вълна от топло задоволство. Гледката май винаги я изненадваше: лицето с розова, гладка кожа, влажният блясък на очите ѝ, влажната сочност на скулите ѝ, деликатните пропорции на чертите ѝ. Тя изглеждаше… възхитително! А най-възхитително от всичко беше косата ѝ. Колко лъскава беше, колко буйна на допир, каква богата и медена гъстота имаше. Не беше медена, ами шоколадова. Великолепен тъмен шоколад от някое прекрасно и специално място, може би Швейцария или някоя от другите страни, като бонбоните, които баща ѝ винаги държеше в чекмеджето си и ако слушаше, ако много слушаше, понякога без никаква причина, просто защото я обичаше и искаше тя да го знае, той я извикваше в свещеното убежище на своя кабинет с мъжки аромат, където пишеше важните си документи, четеше неразбираеми книги и ръководеше своите като цяло тайнствени бащински дела, за да ѝ покаже символа на тази любов. Само една, казваше ѝ той, и фактът, че е една, увеличаваше значението на жеста, защото внушаваше, че и в бъдеще ще има посещения в кабинета. Златистата кутия, повдигащият се капак, моментът на изненадата: малката ѝ ръка, надвиснала над богатото изобилие на съдържанието му като гмурец, застанал на ръба на басейна, който пресмята съвършения ъгъл на своето гмуркане. Имаше бонбони с шоколад и бонбони с ядки, имаше и с черешов сироп (тези не ги обичаше, плюеше ги в кърпичката си). Но най-хубавите от всички бяха онези, в които нямаше нищо, бяха чисти шоколадови късчета. За тях умираше. Уникално съкровище от млечна топяща се сладост, която опитваше да разпознае сред останалите като тях. Тази ли е? Или тази?
— Йоланда?
Тишина.
— Йоланда!
С развети поли, воали от ефирна тъкан, жената влезе бързешком в стаята. Ама наистина, помисли си Лайла, що за нелепо облекло беше това. Колко пъти Лайла ѝ беше казвала да се облича по-практично?
— Йоланда, къде се губиш? Аз тук те викам ли, викам.
Жената изгледа Лайла, като че си е изгубила ума. И нея ли я прихващаше?
— Йоланда ли, госпожо?
— Кого другиго да викам? — въздъхна пресилено. Можеше да е страшно мудна. А пък и английският ѝ не беше най-добрият.
— Бих искала… нещо. Ако обичаш. Пор фавор23.
— Да, госпожо. Разбира се. Искате ли да ви почета?
— Да ми четеш ли? Не.
Макар изведнъж идеята да ѝ се стори привлекателна. Малко Биатрис Потър може да се окаже точният лек, който да успокои нервите ѝ. Зайчето Питър в синьото си якенце. Катеричката Нъкин и братчето му Туинкълбери. Тези двамата замисляха такива пакости! После се сети.
— Шоколад. Имаме ли шоколад?
Жената все още, изглежда, нищо не разбираше. Може би е прекалила с ликьора.
— Шоколад ли, госпожо?
— Останал бонбон от Хелоуин24 може би? Сигурна съм, че ни се намират някъде. Всичко ще свърши работа. Каквато марка бонбони намериш, ще е добре.
— Ами…
— Си25? Малко бон-БОН-и? Провери шкафа над мивката.
— Съжалявам, не разбирам за какво ме молите.
Това вече беше много неприятно. Жената се преструваше, че не знае какво е шоколад!
— Не виждам къде е проблемът, Йоланда. Трябва да ти кажа, че поведението ти започва да ме притеснява. Дори много.
— Моля ви, не се ядосвайте. Ако знаех какво е, с радост бих ви го донесла. Може би Джени знае.
24
Разпространен в англосаксонските страни празник, който се празнува на 31 октомври и е стара езическа традиция, свързана с почитането на отвъдните сили, душите на мъртвите и прогонването на злите духове. През IX век папа Григорий IV определя датата 31 октомври за празник на всички християнски светци (Вси светии), но езическата традиции за прогонване или откупване от злите духове остава жива. Православната църква отбелязва Вси светии в първата неделя след Петдесетница. — Б.пр.