— Това имам предвид, разбираш ли ме. Точно това ти говоря — Лайла въздъхна тежко. Жалко, но наистина нямаше какво друго да се направи. По-добре лепенката да се махне изведнъж, отколкото да се подръпва полека над раната.
— Опасявам се, Йоланда, че трябва да те освободя.
— Да ме освободите?
— Да. Но мас26. Вече не се нуждая от услугите ти, опасявам се.
Очите на жената сякаш изскочиха от главата ѝ.
— Не можете!
— Дълбоко съжалявам. Искаше ми се нещата да бяха потръгнали. Но при дадените обстоятелства ти наистина не ми оставяш възможност за избор.
Жената се хвърли в краката на Лайла.
— Моля ви! Каквото кажете, ще направя!
— Йоланда, стегни се.
— Умолявам ви — бърбореше жената в полата ѝ. — Знаете какво ще направят. Ще работя по-упорито, кълна се!
Лайла беше очаквала, че ще го приеме зле, но съвсем не очакваше подобен недостоен изблик. Крайно неприятно. Обзе я силно желание да я утеши някак, но устоя на подтика, за да не би да утежни положението. Остави ръцете си да се реят странно във въздуха. Може би трябваше да почака, докато Дейвид се прибере у дома. Той винаги се справяше по-добре от нея в тези неща.
— Естествено, ще ти дадем препоръка. И ще ти платим за две седмици. Наистина не бива да го приемаш толкова тежко.
— Това е смъртна присъда! — тя прегръщаше коленете на Лайла, сякаш се държеше за сал. — Ще ме изпратят в мазето!
— Не ми се струва това да означава смъртна присъда. Реагираш пресилено.
Но жената не можеше да разсъждава. Не можеше да говори, разтърсвана от неконтролируеми хлипания, беше спряла да умолява и мокреше полата на Лайла със слузести сълзи. Лайла мислеше само как да се измъкне от ситуацията възможно най-бързо. Мразеше подобни сцени, ненавиждаше ги.
— Какво става тук?
Лайла вдигна поглед към застаналия на вратата мъж, въздъхна с облекчение.
— Дейвид. Слава Богу. Изглежда, попаднахме в странно положение. Йоланда, ами тя е малко разстроена. Реших да я освободя.
— Иисусе, поредната ли? Какво ти става?
Това не беше типично. Това типичният Дейвид ли беше?
— Много хубаво ми говориш, по цял ден те няма, аз не мърдам от къщи. Мислех си, че ще ме подкрепиш.
— Моля ви, не постъпвайте така! — проплака Йоланда.
Лайла направи жест с ръце, с който да покаже, че иска да махне жената от нея.
— Малко помощ?
Но това не се оказа толкова лесно, колкото би трябвало. Докато Дейвид (не беше Дейвид) се приведе да отдръпне Йоланда (не беше Йоланда) от коленете на Лайла, жената се улови с удвоена сила и започна, да не повярва човек, да пищи. Каква сцена само направи! За бога, ако съдеше от начина, по който реагира тази жена, човек би си рекъл, че да уволниш някого от домакинството наистина е равносилно на смъртна присъда. С рязко дърпане в кръста Дейвид я освободи и вдигна тялото ѝ във въздуха. Тя риташе и пищеше в ръцете му, мяташе се като луда. Само благодарение на по-голямата си сила той успя да я удържи. Едно трябваше да му се признае на Дейвид: поддържаше се във форма.
— Съжалявам, Йоланда! — провикна се Лайла, когато той я отнесе. — Ще ти изпратя чек по пощата!
Вратата се тръшна зад тях. Лайла въздъхна, осъзнала, че е сдържала дъха си. Ама каква случка само. Не беше ли това едно от най-неприятните неща, които ѝ се е налагало да изтърпява. Почувства се разтърсена, но в никакъв случай виновна. Йоланда беше с тях от години и всичко завършваше зле. В устата на Лайла остана горчив привкус. Трябваше да признае, че Йоланда никога не е била безукорна прислужница, а напоследък съвсем беше занемарила задълженията си. Вероятно имаше лични проблеми. Лайла обаче никога не беше посетила дома на жената, не знаеше нищо за живота ѝ. Колко интересно? През всичките тези години Йоланда идваше и си отиваше, а сякаш Лайла изобщо не познаваше жената.
— Е, вече я няма. Поздравления.
Лайла, която отново се беше заела да реши косата си, студено изгледа отражението на Дейвид в огледалото, когато той спря на прага да оправи вратовръзката си.
— И аз в какво точно съм виновна? Ти я видя. Напълно неконтролируема беше.
— Това е третата за година. Добрите прислужници не растат по дърветата.
Тя отново прокара бавно и с наслада четката по косата си.
— Тогава се обади в агенцията. Не е чак такъв проблем.
Дейвид не каза нищо, очевидно с радост изостави темата. Отиде до дивана и издърпа панталоните си нагоре, за да седне.
— Трябва да поговорим.
— Не виждаш ли, че съм заета? Нямат ли нужда от теб в болницата, нямаш ли друга работа?