Сара кимна.
— Има два вида ненавист. Едната ти дава сили, другата те сломява. Ти изпитваш първата. Винаги съм знаел това за теб. И Джаки го знаеше.
Истина беше. Тя ги ненавиждаше. Ненавиждаше ги заради ехидните им погледи, идващата им с лекота и през смях жестокост. Ненавиждаше ги заради воднистата им овесена каша и ледените душове, ненавиждаше лъжите, които я караха да крещи, ненавиждаше бияческите им палки и усмивките на самодоволните им лица. Ненавиждаше ги до мозъка на костите си, с всяка клетка на тялото си, нервите ѝ пламтяха от омраза, дробовете ѝ вдишваха и издишваха омраза, сърцето ѝ изпомпваше чист еликсир от омраза във вените ѝ. Жива беше, защото ги ненавиждаше и ги ненавиждаше най-вече защото ѝ бяха отнели дъщерята.
Осъзна, че Юстас и Нина я чакат да отговори. Разбра, че всичко, което бяха направили и казали, целеше именно това. Стъпка по стъпка предпазливо я бяха довели до ръба на пропастта. Престъпеше ли веднъж ръба ѝ, ставаше друг човек.
— Какво искате да направя?
VII
Престъпникът
Четирийсет и едно
Тримата бяха прибрани следобеда на следващия ден от патрул на Вътрешна сигурност, изпратен да ги търси, след като цистерните не пристигнали в Кървил. Питър, Майкъл и Лор бяха излезли от укритието и отишли на мястото на нападението. Взривът беше отворил широк кратер, най-малко четирийсет и пет метра, купчини от огънати останки от машините бяха пръснати по съседните полета. Мазен дим се издигаше от все още горящите локви петрол и замъгляваше небето, където вече се навъртаха лешояди. Трупове, овъглени до черно, се смесваха с отломките. Невъзможно беше да се каже дали и кои от тези отблъскващи останки принадлежат на нападателите им. Всичко, което беше останало от блестящия камион, бяха няколко парчета галванизиран метал, който нищо не доказваше.
Майкъл беше съсипан. Физическите му наранявания — разместеното рамо намести сам о стената на укритието, навехнат глезен, прорезна рана над дясното му ухо, която трябваше да се зашие — бяха най-малкото. Осемнайсет работници от рафинерията и десетима офицери от Вътрешна сигурност: мъже и жени, с които беше делил живота си и с които беше работил. Майкъл беше главният в операцията, този, на когото те вярваха. Сега вече ги нямаше.
— Според теб защо го е направил? — попита Питър. Говореше за Цепс. През дългата нощ в укритието Майкъл разказа на Питър какво е видял в страничното огледало. Двамата седяха на брега на реката. Лор беше тръгнала нагоре по течението. Питър я виждаше как е коленичила до водата, раменете ѝ потреперваха от риданията, на които не искаше те да стават свидетели.
— Решил е, че друг начин няма. — Майкъл примижа и погледна нагоре, загледа се в кръжащите птици, но като че погледът му се взираше в нищото. — Ти не го познаваше като мен. Страхотен човек беше това момче. Той никога не би позволил някой да бъде обсебен. Де и аз да имах неговия кураж.
Питър виждаше болката и съмненията по лицето на приятеля си: нещастието на оцелелия. Чувството му беше познато. И щом веднъж завладееше човек, никога не го напускаше.
— В нищо не си виновен, Майкъл. Ако вината трябва да падне върху някого, това съм аз.
Дори думите му да бяха донесли утеха на Майкъл, Питър не го видя по лицето му.
— Кои са тези хора, как мислиш? — попита Майкъл.
— Само да знаех.
— Какво стана, по дяволите, Питър? Камион, пълен с вирали? Като че бяха домашни животни или нещо такова? Ами онази жена?
— И аз нищо не проумявам.
— Ако искаха нефта, защо просто не го взеха?
— Според мен не бяха дошли за него.
— Нали. И аз така мисля — гняв стегна тялото му. — Знам едно. Стигна ли някога до тези хора, ще ги накарам да се каят.
Прекараха нощта с отряда по издирването в укритие източно от Сан Антонио и пристигнаха на сутринта в Кървил. Щом влязоха в града, бяха разделени по различните вериги на командването: Питър към управлението на дивизията, Майкъл и Лор към седалището на вътрешните власти, които отговаряха и наблюдаваха авоарите извън защитните стени, сред които беше нефтеният комплекс във Фрийпорт. Дадоха на Питър време да се приведе в приличен вид, преди да се яви за доклад. Беше пладне, в бараките почти нямаше хора. Стоя дълго време под душа, наблюдаваше мръсната чернилка от сажди как се стича към краката му. Достатъчно се познаваше, за да осъзнава, че емоционалното въздействие на събитията все още не е проникнало в съзнанието му. Дали това беше слабост, или сила — не можеше да реши. Знаеше, че има големи неприятности, но това малко го тревожеше. Най-вече се притесняваше за Майкъл и Лор.