— Какво става, когато схванат, че блъфира?
— Няма да схванат, поне не веднага. Тя ще изгуби една-две ръце.
— А после?
— После е време да си тръгва.
Вниманието им беше привлечено от внезапно разразила се суматоха в задната част на помещението. Тъмнокоса жена с разкъсана на раменете рокля и прекръстила ръце пред голите си гърди се втурна през завесата с неразбираеми крясъци. Секунда по-късно се появи и мъж. Панталоните му бяха комично омотани около глезените. Изглежда, не стъпваше по земята, ами висеше — осъзна Питър — защото отзад го държеше друг мъж. Докато първият риташе във въздуха, Питър го позна: ефрейторът от отряда на Сач, който ги беше докарал от лагер Ворхис. Вторият мъж, едър като планина и с половин лице, закрито от прошарена брада, беше Холис.
— Аха — възкликна Майкъл.
С впечатляваща небрежна лекота Холис влачеше ефрейтора за яката. Жената крещеше обиди, сочеше двамата: — Убий копелето! Няма да се занимавам с това лайно! Чуваш ли ме? Мъртъв си, задник такъв! — докато Холис наполовина го буташе, наполовина го носеше към изхода.
— Това е нашата възможност — рече Питър.
Забързаха към вратата. Лор ги последва, когато излязоха от халето. Ефрейторът редеше отчаяни извинения, едновременно с това се мъчеше да си вдигне панталоните и да се изниже. Холис и да се беше се трогнал от молбите на мъжа, не го показа с нищо. Двамата пазачи гледаха и гръмогласно се смееха, когато Холис улови ефрейтора за колана му и го засили към улицата. Когато отново изправи мъжа, Питър го извика по име.
— Холис!
За миг, объркан, мъжът сякаш отначало не ги позна. След това леко изсумтя от изненада.
— Питър. Ола30.
Ефрейторът все още скимтеше в здравата му хватка.
— Лейтенант, за Бога, направете нещо! Това чудовище се опитва да ме убие!
Питър погледна към приятеля си.
— Наистина ли?
Грамадният мъж сви рамене веселяшки.
— Ами след като е някой от твоите хора, може този път да го оставя жив.
— Точно така! Можете да ме оставите и никога повече няма да стъпя тук, кълна се!
Питър се обърна към ужасения войник, чието име, спомни си, беше Удъл.
— Ефрейтор, къде се предполага, че сте? Не ме разигравайте.
— Западните казарми, сър.
— Заминавайте натам тогава.
— Благодаря, сър! Няма да съжалявате!
— Вече съжалявам. Сега се махайте от погледа ми.
Войникът заподтичва, пътьом си вдигаше панталоните.
— Всъщност нямаше нищо да му направя — обясни Холис. — Само малко да го наплаша.
— Какво е направил?
— Опитал се да я целуне. Това не се позволява.
Нарушението не изглеждаше сериозно. Предвид всичко, което Питър беше видял, дори изобщо не беше нарушение.
— Нима?
— Такива са правилата. Почти всичко останало е разрешено, с това изключение. Женски капризи — погледът му се насочи към спътниците на Питър. — Майкъл, радвам се да те видя. Много време мина. Добре изглеждаш.
— И аз мога да кажа същото. Това е Лор.
Холис ѝ се усмихна.
— О, знам коя сте. Радвам се най-накрая да ни представят, както подобава, един на друг. Как беше играта на карти тази вечер?
— Прилична — отвърна Лор. — Измамникът на трета маса е голям тиквеник. Тъкмо загрявах.
На лицето на мъжа се появи видима бръчка и изражението му изгуби любезността си.
— Не ме съди, Питър. Само това те моля. Нещата си имат свой начин да се случват, това е.
— Обещавам ти да не го правя. Всички знаем… — той затърси подходящите думи. — Ами през какво премина.
Настани се мълчание. Холис се прокашля.
— Е, предполагам, че не сте тук, понеже сте решили да наминете към мен.
Питър погледна над рамото му към двамата пазачи на вратата, които изобщо не си правеха труда да прикрият, че подслушват.
— Има ли място, където да поговорим?
Два часа по-късно Холис отново се срещна с тях в дома си — направен от насмолен брезент навес в западния край на Хюстън. Въпреки че отвън домът му изглеждаше безименно разнебитен, вътрешността се оказа изненадващо уютна. На прозорците имаше завеси, а от гредите на тавана висяха китки изсушени билки. Холис запали печката и постави съд с вода, за да направи чай, докато другите го чакаха около малка маса.