— Дани, нали?
Сара кимна.
Червеноокият премести погледа си към Вал.
— Изчакайте отвън, моля.
Вратата се затвори с щракане. Уилкс се залюля назад в стола си. От него се излъчваше притеснение. Измъкна лист хартия от купчината и го прегледа.
— Мандрите. Там сте работили, нали?
— Да, господин заместник-директор.
— И нямате близки родственици.
— Не, господин заместник-директор.
Уилкс насочи вниманието си към страницата върху бюрото си.
— Ами по всичко личи, че това е щастливият ви ден. Вие ще бъдете придружителка на Лайла. Името говори ли ви нещо?
Сара едва поклати глава.
— Вероятно сте чували някакви слухове? Не храним илюзии, че охраната е винаги такава, каквато трябва да бъде. Можете да ми кажете, ако е имало такива.
Напрегнала всички сили, тя се насили да го гледа в очите.
— Нищо не съм чула.
Уилкс помълча, преди да продължи.
— Добре. Достатъчно е да се каже, че като Лайла втора няма. Работата е доста проста. В основни линии ще правите каквото тя поиска. Ще разберете, че може да е, как да се изразя? Непредсказуема. Ще ви отправя молби, които могат да ви се сторят доста ясни. Мислите ли, че можете да се справите?
Тя кимна отривисто.
— Да, господине.
— Единственото, за което трябва задължително да имате грижата, е тя да се храни. Това изисква определено убеждаване. Може да е изключително упорита.
— Можете да разчитате на мен, господин заместник-директор.
Той отново се облегна назад в стола си и скръсти ръце в скута.
— Животът в Купола ще ви се стори много по-удобен, отколкото в равнината. Три истински хранения на ден. Гореща вода за банята. От вас ще се изисква много малко, освен задълженията, които ви описах. Ако си вършите добре работата, няма причина да не работите при тези условия много години занапред. Един последен въпрос. Как се отнасяте към децата?
— Децата ли, господине?
— Да. Харесвате ли ги? Разбирате ли се с тях? Лично аз ги намирам трудно поносими.
Сара почувства познато жегване.
— Много ги харесвам, господин заместник-директор.
Зачака други наставления от Уилкс, но очевидно нямаше да има такива. Той я оглежда още няколко секунди от другата страна на бюрото си, после вдигна телефона.
— Кажи им, че идваме.
Почти час по-късно Сара се оказа облечена в роба на прислужница и стоеше на прага на стая, чиято пищна украса беше така претрупана с детайли, че ѝ беше трудно да ги възприеме. Тежки завеси закриваха прозорците, единственият източник на светлина идваше от няколко огромни сребристи лампиона, поставени на различни места из стаята. Постепенно обстановката като че ли дойде на фокус. Огромното количество мебели и вехтории ѝ придаваха вид не на стая, в която някой живее, ами на склад за вещи. Обемист диван, покрит с дебели, украсени с пискюли възглавници, както и чифт столове със същата издута тапицерия, бяха наредени от едната страна към ниска квадратна маса от полирано дърво, отрупана с книги. Още разноцветни възглавници бяха пръснати по пода, покрит от килим със сложен рисунък. По стените имаше маслени платна в тежки позлатени рамки — пейзажи, картини с коне и кучета, както и страшно много портрети на жени с деца в любопитни костюми, образите притежаваха притеснителна полуреалност. Един от тях привлече вниманието на Сара: жена в синя рокля и оранжева шапка, седнала в градина до малко момиченце. Тя се приближи към картината, за да я поразгледа отблизо. Малка табелка под рамката гласеше: „Пиер-Огюст Реноар, На терасата, 1881.“
— Ето ви и вас. Крайно време беше да се появи някой.
Сара се обърна. На вратата на спалнята стоеше жена, скръстила ръце на гърдите си. Малко или повече отговаряше на представата, която Сара си беше изградила от чутото от Вал и Уилкс. Стоеше пред човек със силно присъствие, но доста крехък наглед. Вероятно беше към шейсетте. Дълбоки линии набраздяваха лицето ѝ, пресечени от други бръчки в отделните му части, торбички като хамаци от повяхнала кожа висяха под воднистите ѝ очи. Устните ѝ бяха толкова бледи, че на практика не съществуваха, като устни на призрак. Носеше проблясваща рокля от тънък, блестящ плат, дебела кърпа като тюрбан обвиваше главата ѝ.
— Аблас инглес?31
Сара зяпна слисано, неспособна да отговори на неразбираемия въпрос.
— Говориш… ли… английски?
— Да — рече Сара. — Говоря английски.
Жената леко трепна.
— О. Говориш значи. Трябва да призная, че това ме изненадва. Колко пъти молих агенцията да изпрати жена, която говори поне малко английски! Не искам и да ти казвам — махна вяло с ръка. — Съжалявам, как ти беше името?