— Кажи ми какво да правя.
VIII
Изпитанието
Четирийсет и девет
Първият истински сняг за годината дойде, както изглежда винаги се случваше, посреднощ. Сара спеше на дивана, когато се събуди от почукване. Дълго време звукът се смесваше в съзнанието ѝ със съня, който сънуваше, в който беше бременна и се опитваше да каже на Холис за бременността. Сцената на този сън беше бърканица от застъпващи се места (вратата на къщата в Първата колония, където беше израснала; заводът за биодизел, сред рева на мелачките; разрушен театър, напълно въображаем, с разкъсани виолетови завеси се спускаха над сцената) и макар и други образи да се рееха в периферията (Джаки, Майкъл, Карън Молиноу и дъщерите ѝ), беше изпълнен с чувство за изолация: двамата с Холис бяха сами, а бебето риташе в нея — Сара разбра, че това е някакъв код — и искаше да бъде родено. Всеки път, когато се опитваше да обясни това на Холис, думите се превръщаха в съвсем други слова — не „аз съм бременна“, ами „вали“, не „имам бебе,“ ами „днес е вторник“ — и заради това отначало Холис я гледаше объркано, след това развеселено, а накрая вече се смееше гръмогласно. „Не е смешно“, каза Сара. Сълзи на яд и раздразнение изпълниха очите ѝ, когато Холис се разсмя с неговия сърдечен, гърлен смях. „Не е смешно, не е смешно, не е смешно…“ и така нататък, и така нататък, и тогава сънят се разтвори и тя се събуди.
Полежа, без да помръдва. Почукването идваше от прозореца. Отметна одеялото и прекоси стаята, дръпна пердетата. Земите около Купола се осветяваха през нощта, остров от светлина сред морето от мрак, и през сноповете светлина на прожекторите леден сняг се сипеше, носен от поривите на вятъра. Повече приличаше на лед, отколкото на сняг, но докато тя стоеше там, нещо се промени. Частичките се забавиха и уголемиха, превърнаха се в снежинки. Падаха върху всяка повърхност, създаваха бяла обвивка. В другите две стаи на апартамента спяха Лайла и дъщерята на Сара, сгушена в малкото си легло. Как Сара копнееше да иде при нея, да вземе детето си в ръце и да я заведе до дивана, да я подържи, докато спи. Да докосне косата ѝ, кожата ѝ, да почувства топлия ѝ дъх. Но тази мисъл беше напразна мечта, нищо от това, което дръзваше да мечтае, не беше възможно. Обзета от болезнен копнеж, Сара наблюдаваше как вали сняг, радваше се как бавно заличава света, но знаеше, че долу в равнината снегът означава нещо друго. Измръзнали пръсти на ръце, на крака, изтерзани от студа тела. Месеци на мрак и нещастие. Добре, помисли си Сара и потрепери. Зимата. Ето така започва. Поне аз ще съм вътре.
Но когато на сутринта се събуди, отново беше настъпила промяна.
— Дани, виж! Сняг!
Ослепителна светлина нахлуваше в стаята. Момиченцето, облечено в нощницата си, се беше покачило на стол, за да дръпне завесите, и притискаше нос към замръзналия прозорец. Сара стана бързо от дивана и ги спусна отново.
— Ама аз искам да го видя!
— Дани! — чу се от вътрешната стая. — Къде си? Трябваш ми!
— Минутка! — Сара погледна към умолителните очи на момичето. — Съжалявам, миличка. Знаеш правилото.
— Но тя може да си остане в леглото!
— Дани!
Сара въздъхна. Сутрините на Лайла бяха трудни, пълни с разсеяна тревога и безименен ужас. Ефектът се засилваше с всеки ден, който минаваше след последното ѝ хранене. Под влияние на възстановителната магия на кръвта тя ставаше жизнерадостна и обичлива към двете, дори малко лекомислена, но интересът ѝ към Кейт, като че беше повече абстрактен, отколкото личен. Май не разбираше напълно възрастта на детето, често ѝ говореше като на бебе. През тези добри дни Лайла беше напълно убедена, че живее в някакво място, наречено Чери Крийк, омъжена за мъж на име Дейвид — но говореше и за някого, когото наричаше Брад, двамата изглеждаха взаимно-заменяеми — и че Сара е домашна помощница, изпратена от „агенцията“, каквото и да означаваше това. Но когато ефектът от кръвта след четири или пет дни отслабнеше, тя ставаше рязка и лесно се паникьосваше и тази сложна фантазия май ставаше прекалено трудна за поддържане.
— Нека я заведа в банята. После ще видя дали мога да те изведа навън да поиграеш. Уговорихме ли се?