— Ева!
Момиченцето избяга от нея. Спря се при дивана, гледаше ѝ ядосано. Защо не плачеше? Ранена ли беше? Какво беше направила Лайла? Лайла се приближи на ръце и колене.
— Ева. Съжалявам, не исках…
— Дано умреш!
— Не говори така. Моля те. Умолявам те, не говори така.
И най-накрая след тези думи от очите на момиченцето потекоха сълзи, но не бяха сълзи на болка, унижение или дори страх. Ще те презирам до края. Ти не си ми майка, никога не си била, знаеш го, както и аз го знам.
— Моля те, Ева, обичам те. Не знаеш ли колко много те обичам?
— Не го казвай! Искам Дани! — Малките ѝ дробчета издадоха удивително силен звук. — Мразя-те-мразя-те-мразя-те!
Лайла запуши уши с ръце, но нищо не можеше да заглуши крясъците на детето.
— Престани! Моля те!
— Дано-умреш-дано-умреш-дано-умреш!
Лайла се втурна към банята и тръшна вратата. Нищо не постигна: сякаш писъците идваха отвсякъде, заличаващо всичко бучене. Падна на колене, хлипаше, скрила лице в ръцете си. Какво ставаше с нея? Моята Ева, моята Ева. Какво направих, за да я накарам така да ме мрази? Тялото ѝ потръпна от болка. Мислите ѝ се въртяха, препъваха, тресяха, тя беше една потрошена на милиони парчета Лайла Кайл, пръсната по пода.
Защото момиченцето не беше Ева. Независимо колко силно Лайла искаше да бъде, нямаше никаква Ева. Ева си беше отишла завинаги, призрак от миналото. Признанието я заля като киселина, изгори всички лъжи. Върни се, помисли си Лайла, върни се. Но никога не би могла да се върне назад, вече не.
О, Боже, ужасните неща, които беше направила! Ужасните, страшните, непростимите ѝ действия! Тя зарида и потръпна. Изплака, както баща ѝ се изразяваше, докато нанася боя по малките си лодки, „цяла река“. Тя беше отвратителна. Тя беше зло на земята. Всичко се разкри пред нея, всичко стана истинско, времето спря и се задвижи отново в събрана протяжност вътре в нея, разказваше ѝ срамна история.
Дано умреш. Дано умреш… дано умреш, дано умреш…
После стана нещо друго. Лайла се озова, седнала на ръба на ваната. Беше навлязла в състояние, което не се подчиняваше на волята, не избираше нищо, всичко избираше нея. Отвори крана на чешмата. Натопи ръка в течащата вода, наблюдаваше как водата минава през пръстите ѝ. Значи тук беше, помисли си тя. Тъмното решение. Сякаш винаги го беше знаела, сякаш в най-скритите кътчета на ума си беше изпълнявала непрекъснато този последен акт в продължение на години. Разбира се, ваната щеше да е средството. В продължение на часове беше стояла потопена в топлината, цели десетилетия бяха преминали в успокояващото потапяне, прекрасното заличаване на света, но въпреки това той винаги ѝ беше нашепвал: Тук съм. Лайла, нека бъда последното ти освобождение. Парата се заизвива нагоре, обгърна стаята с влажния си дъх. Обзе я съвършено спокойствие. Тя запали свещите, една по една. Беше лекар, знаеше какво прави. Сой медико.33 Съблече се и огледа голото си тяло в огледалото. Красотата му — защото то беше красиво, — изпълнена със спомени: как като млада, като дете излиза от банята. Ти си моята принцеса, дразнеше я баща ѝ и подсушаваше косата, загръщаше я в нежната топлина на току-що изпрана хавлия. Ти си най-хубавата на земята. Спомените нахлуха през водата. Тя беше дете, после младо момиче, в синята си рокля от тафта с плътен корсаж, закрепен на рамото, всяка картина се преливаше в следващата, докато не стана жена, пълна със зряла, млада сила, застанала пред огледалото в сватбената рокля на майка си. Корсажът беше от фина коприна, спускаща се искряща, бяла копринена завеса: как животът ѝ с всичките си обещания изглеждаше уловен в този образ. Днес е денят, в който се омъжвам за Брад. Ръката ѝ се плъзна към корема ѝ, сватбената рокля беше изчезнала, заместена от прозирна нощница. През прозорците нахлуваха лъчите на зората. Тя се обърна настрани и обгърна издадената крива на корема си. Ева. Ето това ще бъдеш, това си. Ще те нарека Ева. Парата се издигаше, ваната беше почти пълна.
Брад, Ева, идвам. Много дълго отсъствах. Идвам, за да съм с вас.
Три сини линии пулсираха в основата на всяка китка: цефалната вена, която се извиваше нагоре към радиалния край на предмишницата, базалната вена, която започваше от дорсалната венозна система, а после се изкачваше към задната част на улнарната страна, за да се присъедини към вена медиана кубити; спомагателната цефална издигаща се от трибутарния сноп, за да се слее с цефалната на гърба на лакътя. Трябваше ѝ нещо остро. Къде са ножиците? Онези, които Дани и всички останали, които бяха идвали преди, използваха, за да подрязват косата ѝ? Заотваря едно след друго чекмеджетата на шкафа и когато стигна до най-долното, ги намери, блестяха в остротата си.