Започна с ножиците. Щрак, щрак… буйният поток от коса и брада падаше, белите кичури се събираха на пода в краката му като навеи от пухкав сняг. Когато приключи, затопли канче с вода, натопи парцал, изстиска го и го постави на лицето си, за да омекоти острата брада, която оставаше. Намаза бузите си със сапун, силен и с мирис на химикали, после се залови да работи с бръснача: първо бузите, после дългата извивка на врата и накрая главата. Работеше назад от челото към темето и тила с кратки, премерени движения. Първия път, когато се беше бръснал по този начин, в нощта, преди да положи клетва за Експедиционния, се беше насякъл на двайсет места. Разправяха, че не е нужно да види човек униформата, за да разпознае новобранеца, трябваше само да види главата му. Но с времето и практиката Гриър, като и неговите другари, бяха свикнали и той с удоволствието откри, че ръката му е все така точна. Ако се наложеше, можеше да го направи и в пълен мрак, но на човек му действаше удовлетворяващо да наблюдава един ритуал, който след толкова много години все още притежава силата на кръщението. Малко по малко лицето му се показваше в огледалото, прокара ръка по хладната розовина на новооткритата си плът и кимна с одобрение на образа, който видя.
Избърса се, почисти и подсуши бръснача и прибра приборите си. Много дни бяха изминали, откакто беше спал както трябва и въпреки това ни най-малко не беше уморен. Облече якето и ботушите си, излезе от задния вход и тръгна по улицата. По улицата в почти един сутринта нямаше жива душа, но Гриър чувстваше около себе си някакво молекулно суетене, някакво недоловимо жужене от живот. Мина покрай разрушения Купол, спусна се по склона и през равното поле към стадиона. Докато пристигне, луната беше залязла. Реши да не влиза в сградата, ами да постои в тишината и да поеме със сетивата това петно мрак срещу звездното небе. Почуди се: Дали историята ще запомни това място? Дали хората на бъдещето, които и да са, ще му дадат име, достойно за събитията, разиграли в него, ще го запомнят ли за поколенията? Обнадеждаваща мисъл, малко преждевременна, но си струваше хрумването. Лушъс Гриър положи нечут обет. Ако бъдещето трябваше да се случи, ако последната битка завършеше с победа, той щеше да бъде този, който да запише с думи историята.
Не знаеше кога ще се състои тази битка. Ейми не му каза. Само че наближаваше.
Разбра тогава каква е силата, която го е водела насам. Търсеше знак. Под каква форма щеше да се яви този знак, той не можеше да каже. Можеше да се появи сега или по-късно, можеше изобщо да не се появи. Такова беше бремето на вярата му. Отвори съзнанието си и зачака. Мина известно време. Нощта, звездите, живият свят — всичко мина през него като благословия.
И чу думите:
Лушъс. Приятелю мой. Здравей.
И в тази нощ на чудни събития Питър, който седеше пред магазина за обувки, се събуди с чувството, че всъщност изобщо не е бил буден — че един сън просто се е прелял в следващия — като врата, която идва след друга врата. Сън, в който седеше с дъщерята на Сара в ръцете си на ръба на снежно поле, всичко е същото — мастиленото небе, зимният студ, късният час — освен факта, че не са сами.
Но не беше сън.
Тя приклекна пред него така, както правеше. Преобразяваното ѝ беше пълно, дори гарвановочерната ѝ грива беше изчезнала. Но когато погледите им се срещнаха и останаха слети, образът се промени в ума му. Той вече не виждаше вирала. Виждаше момиче, а след това жена, а след това и двете ведно. Тя беше Ейми, Момичето от Никъде; тя беше Ейми с Душите, Последната от Дванайсетте; тя беше само себе си. Протегна ръка към него, Ейми обърна дланта си нагоре, Питър ѝ отвърна по същия начин. Силен копнеж проряза сърцето му, когато пръстите им се докоснаха. Беше като целувка.
Колко време бяха останали така, Питър не знаеше. Между тях, в топлия пашкул на анорака му, Кейт спеше дълбоко и непробудно. Времето беше вдигнало котва, Питър и Ейми се понесоха по течението. Скоро детето щеше да се събуди или Сара да дойде, или Холис, и Ейми щеше да си отиде. Щеше да си тръгне в искра от звездна светлина. Питър щеше да върне спящото дете в леглото му и самият той да легне, дори да се опита да поспи, а на сутринта, в сивата зимна зора, щяха да се поразкършат, да натоварят екипировката си и да продължат дългия път на юг. Моментът щеше да е преминал, като всичко, в спомен.
Но все още не беше…
Епилог
Златният час