И се получило. Гилдър знаеше, че се е получило. Защото Ейми все още беше жива.
Кабинетът на Гилдър, който се намираше на третия етаж на иначе необозначена ниска федерална сграда с офиси в района на Феърфакс — където ОСО делеше мястото с други структури, Офисът за технологично наблюдение, Департаментът по специални енергийни нужди на вътрешните структури за сигурност, Националната администрация по наблюдение и изучаване на океана и атмосферата, че и детска градина — гледаше към междущатска магистрала 66. Понеделникът след почивните дни за Деня на загиналите във войните беше, а по магистралата почти нямаше движение. Голяма част от населението на града вече го беше напуснала. Гилдър предполагаше, че са изпратени доста покани за гостуване. Свекърва, която живее в северната част на Ню Йорк. Приятел с дървена къща в планините. Но след като целият въздушен транспорт беше спрян, хората не можеха да стигнат кой знае колко далеч и в крайна сметка нямаше никакво значение. Човек не може да се крие вечно от природата. Или поне така бяха учили Хорас Гилдър.
Момичето някак беше успяло да се измъкне от Колорадо. Уловиха сигнала от нея в Южен Уайоминг през първите няколко часа. Което означаваше, че се движи с кола и не е сама. Някой шофираше. Все пак беше изчезнала. Предавателят в нейния биомонитор беше с ограничен обхват и прекалено слаб за сателитите. Момичето трябваше да се намира на няколко километра от предавателната кула, която не трябваше да е кула в някой селскостопански район, ами да е свързана с федералната мрежа. Което в Южен Уайоминг беше лесно да се избегне, стига човек да не се движи по основните магистрали. Вече можеше да е навсякъде. Който и да я придружаваше, имаше ум в главата си.
Почукване по вратата прекъсна размислите му, Гилдър се извърна от прозореца и видя Нелсън, старшия офицер — отговорник по техническите въпроси на отдела — да стои на прага. Иисусе, какво сега?
— Имам добри и лоши новини — обяви Нелсън.
Както винаги, Нелсън беше облечен в черна тениска и джинси, на мръсните си крака имаше чифт чехли. Бързорек учен от университета „Родес“, не с една, ами с две докторски титли от Масачузетския технологичен институт — по биохимия и информационни системи на бъдещето — Нелсън беше най-умният тип в сградата, който превъзхождаше останалите с километър и това му беше съвършено известно. Все още не беше се отърсил от младежката нагласа да гледа на света като на поредица от вбесяващи проблеми, сътворени от хора, които не са толкова готини и умни като него. Отношенията им бяха сърдечни. Нелсън се отнасяше към Гилдър като към немощен възрастен родител, особа, която заслужава уважение, но чието мнение и съвети вече не са от значение — а Гилдър трябваше да признае, че такова отношение, макар и не чак неоправдано, отчайваше, когато идваше от момче, което явно си реше косата на четири дни веднъж. Той беше на двайсет и осем, а Гилдър на петдесет и седем и всичко у Нелсън сякаш целеше да го накара да се почувства стар.
— Някаква следа от нея?
— Нада5 — Нелсън почеса рошавата си брада. — Никаква от никого.
Гилдър потри очите си, които лютяха от безсъние. Трябваше да се прибере у дома, да вземе душ и да облече чист костюм. От два дни не беше излизал от кабинета си, дремваше за кратко на дивана и живееше на боклучавата храна от автоматите. Имаше проблеми и с пръстите. Бяха безчувствени и изтръпнали.
— Каза, че имаш и добри новини, нали?
— Зависи как ще погледнеш. От една неутрална гледна точка вероятно не са най-добрите, но явно някой най-накрая е успял да застреля лунатика от Денвър. Моето предположение е, че са били от Управлението за национална сигурност или пък някой от малките домашни любимци на Лиър го беше спипал. Каквото и да е станало, онзи тип завинаги остава офлайн.
Последната база в Денвър: и Гилдър като всички беше гледал записите. Трябваше да му се признае на тоя тип, че му стиска. Пълно беше с хипотези кой и какъв е, но всеобщо беше убеждението, че е бивш военен. Специалните части или Тюлените.
— И какво е чак толкова лошо?
— От Центъра за контрол на заболяванията току-що подадоха нови данни. Изглежда, първоначалният алгоритъм не е успял да отрази точно колко много тези създания обичат да ядат. Да бяха ме попитали, щях да им го кажа. Или са го подценили, или някой от студентите на стаж за през лятото е сбъркал мястото на десетичната запетая, унесен в бленувания за последния път, когато е чукал девойката си.