— Хукнах колкото ми сили стигат, също като останалите — разказваше Дон Пастора.
Двамата с Китридж се бяха отдръпнали да се посъветват. Останалите седяха на земята до автобуса. Април раздаваше бутилките с вода, които бяха взели от стадиона. Дон Пастора извади кутия цигари от джоба на ризата си и с поклащане измъкна две. Последно Китридж беше пушил, когато беше малко над двайсет, но какво толкова лошо можеше да стане сега? Прие огънчето и предпазливо дръпна, мигом усети въздействието на никотина.
— Дори не мога да го опиша — издуха дима от цигарата Дон. — Тези проклети същества са навсякъде. Видях камион и реших, че е по-добре от нищо. Останалите вече бяха вътре. Как се е заклещила вратата, не знам.
— Защо армията не ви е пуснала да минете?
Дон философски сви рамене.
— Знаеш как стават тези неща. Вероятно някой е забравил да попълни заповедта правилно — присви очи към Китридж през дима. — Ами ти, имаш ли си някого?
Питаше дали Китридж има семейство, някой, когото е загубил или търси. Китридж поклати глава.
— Синът ми е в Сиатъл, пластичен хирург. Пълен комплект. Ожени се за любимото момиче от колежа, две деца, момче и момиче. Голяма къща над водата. Тъкмо приключиха ремонта на кухнята — тъжно поклати глава. — Последният път, когато се чухме, точно затова говорихме. За шибаната кухня.
Дон Пастора носеше пушка, 30–60 с три куршума. Ууд също носеше 38-и калибър. Джо Робинсън имаше пистолет 22-ри с четири патрона — вероятно с него можеше да убие някоя катерица.
Дон погледна към автобуса.
— А шофьорът? Неговата история каква е?
— Малко е странен май. Не бих посегнал да го докосна, точно получи пристъп. Иначе е добре. Отнася се към автобуса, все едно е „Куин Мери“8.
— Ами другите двама?
— Криели се в мазето на родителите си. Открих ги да се лутат из паркинга на Майл Хай.
Дон смукна гладно за последно и настъпи фаса с обувката си.
— Майл Хай — повтори той. — Предполагам, че не е хубава гледка.
Нямаше как да заобиколят отломките. Налагаше се да се върнат обратно и да потърсят друг път. Събраха каквито провизии успяха да намерят — още бутилки с вода, две фенерчета и газов фенер и различни инструменти, въже, за което в този момент никой не знаеше каква полза може да има, но в бъдеще можеше да притрябва — и ги натовариха на автобуса.
Когато Китридж стъпи на първото стъпало, Дон Пастора го докосна по лакътя.
— Не трябва ли да кажеш нещо.
Китридж го погледна.
— Аз ли?
— Някой трябва да е начело. А и това е твоят автобус.
— Не съвсем. Технически е на Дани.
Дон Пастора погледна Китридж.
— Не исках да кажа това. Тези хора са изтощени и изплашени. Трябва им някой като теб.
— Ти дори не ме познаваш.
Дон Пастора се усмихна хитро.
— О, познавам те по-добре, отколкото допускаш. Аз самият бях в запаса, преди години. Само водех сметките на интендантството, но човек се научава да разчита знаците. Предполагам, че си бил от Специалните сили. Може би рейнджър?
Китридж запази мълчание и Дон Пастора сви рамене.
— Ами това си е твоя работа. Но очевидно знаеш какво, по дяволите, правиш по-добре от всеки друг наоколо. Това си е твоят спектакъл, приятелю, независимо дали ти харесва, или не. Аз мисля, че очакват да чуят какво имаш да кажеш.
Така беше и Китридж го знаеше. Застана на пътеката и огледа групата. Семейство Робинсън бяха седнали напред, Линда държеше Момчето в скута си, точно зад тях беше Джамал, който седеше сам. Следваха Ууд и Делорес. Дон седеше от другата страна на пътеката. Госпожа Белами се беше настанила отзад и като пенсионерка на веселба притискаше с две ръце бялата си дамска чанта. Април седеше с брат си от страна на шофьора зад Дани. Очите ѝ се разшириха, когато погледите им се срещнаха. Сега какво? — питаше тя.
Китридж се прокашля.
— Добре, слушайте ме всички. Знам, че сте уплашени. И аз съм уплашен. Но ще се махнем оттук. Не знам къде отиваме, но ще продължим да се движим на изток, рано или късно ще стигнем до сигурно място.
— Ами армията? — попита Джамал. — Тия задници ни зарязаха тук.
— Не знаем какво се е случило в действителност. Но заради сигурността ще продължим да се движим по второстепенни пътища, докато можем.
— Майка ми живее в Киърни — обади се Линда Робинсън. — За там бяхме тръгнали.
— Иисусе, госпожо — присмя се Джамал. — Казах ви, че Киърни е като Форт Колинс. Съобщиха го по радиото.
Във всяка група, помисли си Китридж, неизбежно има по един такъв. Само това му липсваше.
8
Британски презокеански търговски лайнер, плавал между Саутхемптън и Ню Йорк през Северния Атлантик от 1936 до 1967 г., най-бързият в историята напълно търговски презокеански лайнер. — Б.пр.