— Април, иди с Ууд и Дон да намерите някакви постелки, на които да спим. Сигурно в стаите на детската градина има такива.
В килера зад столовата откриха консерви с боб и плодови сокове, хляб и конфитюр за сандвичи. Нямаха газ, за да ги сготвят, затова сервираха консервите с боб студени, поставиха всичко на металните подноси на столовата. Навън вече се беше стъмнило. Китридж раздаде фенерчета. Говореха шепнешком, всички бяха съгласни, че виралите могат да ги чуят.
До девет часа си бяха легнали. Китридж остави Дон Пастора да пази на първия етаж и се изкачи по стълбите. Носеше фенер. Много от вратите бяха заключени, но не всички. Избра кабинета по природни науки — огромно, отворено пространство с широки маси и стъклени шкафове, пълни със стъкленици и различни материали. Въздухът леко миришеше на бутан. На бялата дъска в началото на стаята беше написано: „Последен преговор, раздел 8–12. Упражнения — сряда.“
Китридж свали ризата си и се изми на мивката в ъгъла, взе стол и махна ботушите си. Протезата, която започваше под коляното, беше направена от титанова сплав, покрита със силикон. Микропроцесор контролираше хидравличен цилиндър, захранван от малка водородна клетка, нагласена петдесет пъти в секунда да изчислява правилната ъглова скорост на ставата на глезена, като имитираше естествена походка. Последна дума в протезирането на крайници. Китридж не се съмняваше, че протезата му е струвала на армията голяма пачка пари. Вдигна крачола на панталоните си, свали чорапа и изми чукана със сапун от дозатора на мивката. Макар кожата да беше силно удебелена, при допир се усещаше възпалена и чувствителна след два дни без грижи по нея. Подсуши мястото на ампутацията напълно, остави го няколко минути на въздух, после постави протезата на мястото ѝ и свали крачола на панталона си.
Стресна се от движение зад гърба му. Обърна се и видя Април да стои на отворената врата.
— Съжалявам, не исках да…
Той бързо придърпа ризата си и се изправи. Какво беше видяла? Тъмно беше и той беше отчасти скрит зад масите.
— Няма проблем. Малко се поизмих.
— Не можах да заспя.
— Всичко е наред — каза той. — Ако искаш, можеш да влезеш.
Тя несигурно влезе. Взел автомата, Китридж отиде до прозореца. Огледа набързо улицата отдолу.
— Как е навън?
Стоеше до него.
— Засега спокойно. Как се справя Тим?
— Спи като къпан. По-силен е, отколкото изглежда. По-силен от мен всъщност.
— Съмнявам се. На мен ми се виждаш запазила самообладание.
Април се намръщи.
— Грешиш. Външното спокойствие е роля. Честно казано, толкова съм уплашена, че вече не чувствам нищо.
Под прозорците имаше широк перваз, който вървеше по дължината на стаята. Април седна на него, опря гръб на рамката на прозореца и придърпа колене към гърдите си. Китридж направи същото. Седяха един срещу друг. Помежду им се настани мълчание, очаквано, но не и неудобно. Тя беше млада, но усещаше у нея издръжливост. То беше от качествата, които човек или има, или няма.
— Имаш ли си приятел?
— Прослушваш ли ме?
Китридж се разсмя, по лицето му се разля топлина.
— Просто разговарям май. Ти с всички ли си такава?
— Само с хората, които харесвам.
Измина още един момент.
— А как си получила името си. Април? — само това се сети да попита. — Заради рождения ти ден ли?
— От „Пустата земя“ — Китридж не каза нищо и тя изви вежди несигурно. — Стихотворението? Т. С. Елиът?
Китридж беше чувал името, но нищо повече.
— Не мога да кажа, че съм стигнал до него. И какво се казва в него?
Погледът ѝ се плъзна покрай него. Когато тя заговори, гласът ѝ беше изпълнен с много чувство, което Китридж не можа да определи, щастлив и тъжен, пълен със спомени.
— Виж ти! — рече Китридж. Тя отново го гледаше. Очите ѝ, забеляза той, имаха цвят на мъх и бяха като петънца от златни люспици, които се носеха върху повърхността на ирисите ѝ. — Наистина е хубаво.