— Проклятие — хилеше се широко Джамал. — Военен конвой. Вземам си всички думи за вас, Китридж, обратно. — Посочи с палец към госпожа Белами, която попиваше челото си с кърпичка, извадена от ръкава ѝ. — Дори не се сърдя на дъртата пачавра, че ме държа на мушка.
— Тояги и камъни, младежо — отвърна тя. — Тояги и камъни10.
Той се извърна към нея от другата страна на пътеката.
— Канех се да ви попитам каква е тая работа при възрастните дами да си държат сополярниците в ръкава? Не ви ли се струва малко нехигиенично?
— И ми го казва младеж с толкова мастило по ръцете си, че е достатъчно да се напълни пишеща машина.
— Пишеща машина. От кой век сте?
— Погледна ли ви, се сещам за една дума и тя е „хепатит“.
— Боже, вие двамата — простена Ууд. — Наистина ви трябва отделно помещение.
Конвоят потегли.
Четиринайсет
Планът беше приведен в движение. Екипът му се събра, самолетът щеше да ги чака призори. Гилдър поддържаше връзка със своя човек в Блекбърд, всичко беше уредено. Паметта на сървъра и харддисковете в склада беше заличена. Приберете се, каза той на екипа си. Приберете се и бъдете със семействата си.
Минало беше полунощ, когато пристигна с колата си в своята къща в града по смълчаните, хлъзгави от дъжда улици. По радиото предаваха несекваща поредица от лоши новини: хаос по магистралите, армията се прегрупира, недоволство в чужбина. От Белия дом се лееха думи на спокойни уверения как кризата била овладяна, че най-добрите умове са ангажирани в работа по нея, но никой никого вече не можеше да заблуди. До няколко часа щеше да се обяви въвеждането на военно положение на територията на цялата страна. Си Ен Ен съобщаваше, че бойните кораби на НАТО плават към бреговете. Вратите към Северноамериканския континент щяха да се затръшнат. Светът може и да ни обърне гръб, мислеше си Гилдър, какво ще стане, когато вече ни няма?
Докато шофираше, непрекъснато държеше под око огледалото за задно виждане. Не беше параноик, просто събитията се развиваха в тази посока. Свистене на гуми, пред него изскача ван, появяват се мъже в черни костюми. Хорас Гилдър? Придружете ни. Удивително, че все още не беше се случило.
Влезе в гаража и заключи вратата след себе си. В спалнята си опакова малка чанта с най-необходими вещи — дрехи за два дни, тоалетни принадлежности, лекарствата си — и ги свали на долния етаж. Взе лаптопа си от кабинета и го постави в микровълновата, изпържи електрическите му схеми сред облак от искри. Джобният му компютър вече беше заминал, изхвърлен през прозореца на колата.
Загаси лампите в дневната и дръпна завесите. От другата страна на улицата един съсед товареше куфари в отворения багажник на джипа си. Съпругата на мъжа стоеше на вратата на къщата им, прегърнала невръстно дете. Как се казваха? Гилдър или никога не беше знаел имената им, или не можеше да си ги припомни. От време на време беше виждал жената да вози момиченцето в яркооцветена пластмасова количка нагоре-надолу по пътя. Докато ги наблюдаваше, Гилдър се сети за Шона — не за последната им, ужасна среща, ами как двамата лежат, след като са правили любов, и как тя тихо му шепне и гали гърдите му. „Щастлив ли си от това, което правя? Искам да съм единствената жена в живота ти.“ Думите бяха просто част от роля, евтин театър, който да увенчае края на часа работа. Колко глупав е бил.
Мъжът взе детето от ръцете на жена си, приведе се и внимателно го постави на задната седалка. Двамата влязоха в колата. Гилдър си представи какво си казват един на друг. Всичко ще бъде наред с нас. Има хора, които вече работят по разрешаването на проблема. Ще останем при майка ти за седмица-две, докато всичко приключи. Чу как запали двигателя. Потеглиха назад по алеята. Гилдър наблюдаваше как задните светлини на джипа им изчезват надолу по кварталната улица. Късмет, пожела им мислено той.
Изчака още пет минути. Улиците бяха тихи, всички къщи — потънали в мрак. Когато се увери напълно, че никой не го наблюдава, отнесе чантата си в своята тойота камри.
В Шедоудейл пристигна в два сутринта. Паркингът беше празен, на входа светеше само една лампа. Влезе в сградата и видя, че рецепцията е празна. До нея имаше празен инвалиден стол, втори имаше в коридора. Цареше пълна тишина. Вероятно имаше охранителни камери, които го наблюдаваха, но пък кой ли ще преглежда записите?
Баща му лежеше в леглото си в мрака. Стаята вонеше. Никой не беше влизал тук от часове, вероятно през целия ден. На подноса до леглото на баща му бяха оставили дузина бурканчета с детско пюре и кана с вода. Разляната чаша му каза, че баща му се е опитал да пие вода, но храната беше недокосната. Баща му не беше в състояние да отвори бурканчетата, дори и да направеше усилие.
10
Детско стихотворение, което гласи: „Тояги и камъни костите ми да потрошат, но думи не ще ме наранят…“ — Б.пр.